А като видях четиримата, струпани около малкия огън, когато зърнах какво са му причинили… дръпнах връзката помежду ни и едва не заридах, усещайки диамантената стена… Но отвъд нея нямаше нищо. Само тишина.
Бяха оковали ръцете му с вериги от синкав камък и го бяха разпънали между двете срещуположни стени на пещерата. Тялото му висеше безсилно, а гърбът му представляваше парче кърваво месо. Крилете му…
Бяха оставили ясеновите стрели в тях. Цели седем.
Тъй като беше с гръб към мен, единствено шуртящата по кожата му кръв ми подсказваше, че още е жив.
И това ми стигаше — стигаше ми да избухна.
Ответрих се до двамата похитители с камшици в ръце.
Всички в пещерата закрещяха, когато прерязах гърлата им с остриетата на съединените ми ясенови стрели, както бях правила безброй пъти по време на лов. Първо единият, после вторият — докато и двамата не се строполиха на земята до камшиците си. Преди останалите да са ме нападнали, се озовах до най-близките от тях.
Захвърча кръв.
Ответряне, атака; ответряне, атака.
Крилете му — красивите му, могъщи криле…
Пазачите от входа на пещерата също дотърчаха.
И умряха последни.
Този път не усещах кръвта по ръцете си както В недрата на Планината. Напротив — любувах й се. Кръв за кръв. Кръв за всяка капка, която бяха пролели от неговата.
Когато последните предсмъртни викове утихнаха, се ответрих пред Рис, пъхвайки окървавените ясенови оръжия в колана си. Хванах лицето му. Бледо — беше твърде бледо.
Ала очите му се поотвориха и от гърдите му се изтръгна стон.
Без да кажа нищо, без да обръщам внимание на кървавите отпечатъци, които бях оставила по лицето му, скочих към сините вериги. Бяха като лед… дори по-лошо. Имаше нещо странно в тях. Преглътнах болката, недоумението и безсилието си, разливащо се по гръбнака ми, и откопчах оковите.
Коленете му се блъснаха толкова силно в каменния под на пещерата, че изтръпнах от звука, но веднага се спуснах към другата му ръка, която все още бе вдигната. Кръвта се стичаше по гърба и гърдите му, събирайки се в хлътнатинките между мускулите му.
— Рис — пророних. За малко и аз да падна на колене, като усетих искрица от него зад щита в съзнанието му, сякаш агонията и изтощението го бяха изтънили като стъкло. Крилете му, целите набодени със стрели, останаха болезнено опънати. — Рис… трябва да се ответрим до дома.
Очите му се отвориха отново и той простена:
— Не мога.
Отровата по стрелите, каквато и да беше тя, явно отнемаше магията му, силите му…
Но не можехме да останем тук; другата група не беше далеч. Затова казах:
— Дръж се.
После го хванах за ръката и се озовахме в свят от нощ и пушек.
Този път ответрянето ми се стори ужасно трудно — сякаш Рис ми тежеше и огромната му мощ ме теглеше назад. Беше като да газиш в дълбока кал, но съсредоточих мислите си към гората, към потъналата в мъх пещера, сгушена в една чупка на речния бряг, която бях видяла по-рано, докато пиех вода. Надникнах вътре и не намерих нищо друго, освен суха шума. Беше удачно скривалище, макар и леко влажно. По-добре, отколкото да стоим на открито — пък и нямахме друг избор.
Всеки километър беше мъчение. Но аз не пусках ръката му, ужасена, че изтървях ли я, можеше да го загубя някъде, където никога повече нямаше да го открия…
В следващия момент се озовахме в пещерата и той изпъшка от болка, когато се сблъскахме с мокрия й, студен каменен под.
— Рис — подхванах умолително, залитайки в мрака… толкова непрогледен мрак, а с всички онези горски зверове покрай нас, не смеех да запаля огън…
Но той трепереше от студ и продължаваше да кърви.
Върнах си животинските очи и гърлото ми се стегна, като го видях. Раните от бичовете още изпускаха кръв, а крилете му…
— Трябва да извадя стрелите.
Той изпъшка отново, опрял ръце в каменния под. Гледайки го такъв, неспособен да ми отвърне със закачка или подигравателна усмивка…
Отидох при едното му крило.
— Ще боли.
Стиснах челюсти — копринената му мембрана беше жестоко надупчена. Трябваше да прекърша стрелите и да ги извадя на части.
Не — не да ги прекърша. Налагаше се да ги разрежа — бавно, внимателно, плавно, за да не попаднат трески в раните му. Кой знае как можеха да му навредят.
— Давай — подкани ме той със задъхан, пресипнал глас.
Преброих общо седем стрели: три в това крило и четири в другото. Незнайно защо бяха извадили онези от краката му и кръвта по раните му вече се съсирваше.
Червени капки се ронеха по каменния под.