Взех ножа от бедрото си, огледах първата рана и хванах внимателно пръчката на стрелата. Той изсъска от болка и аз спрях.
— Давай — повтори Рис и сви ръцете си в юмруци.
Доближих назъбеното острие до стрелата и започнах да режа възможно най-нежно. Окървавените мускули по гърба му се загърчиха леко, а дишането му стана остро, неравномерно. Режех прекалено бавно.
Но ако ускорях движението, рискувах да повредя още повече чувствителната тъкан на крилото му.
— Май не съм ти разказвала — подхванах, за да заглуша търкането на метал в дърво, — че едно лято, когато бях на седемнайсет, Илейн ми купи боички. Бяхме спестили малко повечко пари и тя решила да зарадва двете ни с Неста. Не и бяха стигнали за цял комплект, а само за червено, синьо и жълто. Изцедих тубичките до последната капчица, рисувах възможно най-пестеливо и успях да поразкрася колибата ни.
Рис издиша тежко — най-сетне бях прерязала пръчката. Без да го подготвям за предстоящото, издърпах рязко едното парче.
Той изруга, мускулите му се стегнаха и от раната бликна кръв — после спря.
Едва не въздъхнах от облекчение. Заех се със следващата стрела.
— Нарисувах масата, шкафовете, вратата… В стаята ни имаше един стар черен скрин с три чекмеджета — по едно за всяка от нас. Така или иначе, нямахме много дрехи. — Втората стрела успях да прережа по-бързо и той се стегна в очакване да я издърпам през раната. Шурна кръв, но бързо се съсири. Преминах към третата. — Чекмеджето на Илейн украсих с цветя. — Продължих, режейки ясеновото дърво. — Розички, бегонии и ириси. А това на Неста…
Едната част на стрелата изтрополи на земята и издърпах другата.
Кръвта отново потече и спря, а Рис отпусна бавно крилото си с разтреперано тяло.
— Чекмеджето на Неста — подех пак, прехвърляйки се на другото крило — украсих с пламъци. Все пак вечно гореше от яд. Мен ако питаш, двете с Амрен биха си паснали от първата среща. Мисля, че Веларис много би й харесал, макар че едва ли би си го признала веднага. На Илейн също би й допаднал. Но сигурно би се вкопчила в Азриел, за да е спокойна.
Усмихнах се при мисълта — двамата много биха си подхождали. Стига сенкопоецът да оставеше тихата си любов към Мор, в което се съмнявах. Вероятно щеше да я обича, докато не се превърнеше в петънце мрак между звездите.
Справих се с четвъртата стрела и подхванах петата.
Рис пророни дрезгаво към пода:
— А на твоето чекмедже какво нарисува?
Извадих петата стрела и се заех с шестата, преди да отговоря:
— Нарисувах нощното небе.
Той застина.
— Нарисувах звезди и луната, и облаци, и необятното, тъмно небе. — Справих се с шестата и вече режех седмата, преди да добавя: — Не знам защо реших така. Рядко излизах нощем; обикновено бях толкова уморена от ловуване, че просто лягах да спя. Но се питам… — Извадих седмата стрела. Последната. — Питам се дали някоя част от мен не е знаела какво ме очаква… че никога няма да стана любителка на цветята с нежна душа, нито пък огнена личност. Че ще бъда тиха, търпелива и потайна като нощта. И ще имам своя красота, но видима само за онези, които я потърсят… а останалите, онези, които не си направят труда или просто се страхуват от нея… Така или иначе, нямаше да ме е грижа за тях. И се чудя дали изобщо някога съм била сама, дори в най-отчаяните ми, безнадеждни моменти. Дали през целия си живот не съм издирвала това място… и вас.
Кървенето спря и другото му крило също се отпусна на земята. Раните по гърба му започнаха да зарастват бавно. Заобиколих го и коленичих пред него.
Все още опрял длани в каменния под, той надигна глава. Преливащи от болка очи, кървавочервени устни.
— Ти ме спаси — пророни дрезгаво.
— По-късно ще ми обясниш кои бяха нападателите ни.
— Засада — промълви все пак Рис, оглеждайки лицето ми за следи от наранявания. — Хибернски войници с древни окови, дадени им от краля, за да ме обезсили. Явно са ме намерили заради магията, която използвах вчера… Съжалявам.
Думите се изляха от него наведнъж. Отметнах назад тъмната му коса. Ето защо не бях могла да използвам връзката, да достигна съзнанието му.
— Почини си — казах и понечих да взема одеялото от раницата ми. Надявах се да му е достатъчно. Но преди да успея да стана, той хвана китката ми. Клепачите му натежаха. Съзнанието му се изплъзваше твърде бързо. Твърде бързо и неудържимо.
— И аз те търсех — процеди едва.
И припадна.
50.
Спах до него, за да го топля, и цяла нощ наблюдавах входа на пещерата. Горските зверове се нижеха покрай нея в безкраен парад и ръмжането им стихна чак със сивкавата светлина на зората.