Когато слънцето озари каменните стени, Рис още беше в несвяст, а кожата му лепнеше от студена пот. Прегледах раните му и установих, че вместо да зараснат, от тях сълзеше мазна течност.
А като сложих ръка на челото му, изругах от горещината, която посрещна кожата ми.
Ясеновите стрели бяха покрити с отрова. И тя бе останала в тялото му.
Илирианският лагер се намираше толкова далеч, че само с моите сили, изцедени от предишната нощ, беше изключено да го достигнем.
Но ако враговете ни си бяха набавили онези ужасяващи окови само и само да обезсилят Рис, ако използваха ясенови стрели срещу него, то тази отрова…
Изниза се цял час. Състоянието му не се подобри. Златистата му кожа беше бледа — и побледняваше все повече. Дишаше усилно.
— Рис — прошепнах.
Той не помръдна. Опитах да го разклатя. Ако можеше да ми обясни каква е тази отрова, вероятно щях да намеря някакво решение… Но той не се пробуди.
По пладне страхът ме сграбчи за гърлото.
Не разбирах от отрови и лекове. А сред гората, далеч от всичко и всички… Дали Касиан щеше да ни открие навреме? Дали Мор щеше да се появи от нищото? Многократно се мъчих да вдигна Рис.
Но отровата го беше завлякла в дълбока дупка. Не можех да чакам помощ.
Не биваше да рискувам.
Затова го загърнах с всичките катове дрехи и одеяла, с които разполагах, запазвайки само пелерината си, целунах го по челото и тръгнах.
Намирахме се едва на няколкостотин метра от мястото, през което бях минала предишната нощ, и като излязох от пещерата, опитах да не се заглеждам в дирите на зверовете, дебнели наоколо. Стъпките им бяха огромни, страховити.
А трябваше да уловя нещо още по-плашещо.
Заложих капана си до речния бряг, поставяйки примката с ръце, на които не позволявах да треперят.
Сложих пелерината си — почти нова, ушита от тежка, прекрасна материя — в центъра на примката. И зачаках.
Час. Два.
Тъкмо се канех да започна уговорките с Котела, с Майката, когато позната пълзяща тишина се спусна над гората.
Разля се към мен и птиците по пътя и замлъкнаха в очакване, вятърът сред боровете стихна.
А когато се чу силно изпращяване, последвано от оглушителен писък, заредих лъка си и тръгнах към уловения сюриел.
Беше точно толкова ужасяващ, колкото си спомнях.
Съдраната му роба наполовина покриваше тялото му, покрито не с кожа, а с нещо като твърда, протрита кост. Устата му… нямаше устни и беше пълна с възголеми зъби, а пръстите му — дълги и кокалести — тракаха едни по други, докато съществото претегляше в ръце красивата пелерина, която сякаш вятърът беше довлачил до центъра на примката.
— Фейра, унищожителката на проклятия — рече сюриелът с глас, съчетал в себе си множество гласове.
Свалих лъка.
— Нужен си ми.
Времето ми изтичаше. Нещо ме теглеше трескаво през връзката ни с Рис.
— Колко смайващи промени си претърпяла за една година. И ти, и светът — продължи съществото.
Година. Да, беше минала година, откакто стъпих отвъд стената.
— Имам въпроси към теб — обявих аз.
Сюриелът се усмихна, разкривайки всичките си грозни кафяви зъби.
— Имаш два въпроса.
Отговори и заповед.
Нямах време за губене, Рис беше зле, а гората вероятно гъмжеше от врагове.
— С каква отрова са покрити стрелите?
— Кръвогибел.
Не знаех такава отрова, за пръв път чувах за нея.
— Къде мога да намеря лек?
Сюриелът изтрака с пръсти, сякаш звукът трябваше да ми е достатъчен отговор.
— В гората.
Въздъхнах и го погледнах с надежда.
— Моля те… нямам време за загадки. Какъв е лекът?
Сюриелът килна глава настрани и черепът му лъсна на светлината.
— Твоята кръв. Дай му от твоята кръв, унищожителке на проклятия. В нея тече силата на Великия господар на Двора на Зората. Тя ще го спаси от пагубността на кръвогибела.
— Това ли е? — продължих аз. — Колко кръв?
— Няколко глътки. — Глух, сух вятър, коренно различен от обичайните за този район студени, мъгливи виелици, обгърна лицето ми. — Помагал съм ти преди. Помагам ти и сега. Освободи ме, преди да съм загубил търпение, унищожителке на проклятия.
Една първична, някак оцеляла човешка частица от мен затрепери при вида на примката около краката му. Може би този път нарочно се беше оставил да го хвана. И знаеше как да се измъкне от клопката — беше разбрал още когато го спасих от нагите.
Изпитание на честта ми. И услуга. Заради стрелата, с която го бях спасила миналата година.