Нещо като паника пробяга по лицето му. Отново задъвка от растението — сякаш очакваше да му помогне моментално, сякаш искаше да си възвърне всичките сили за този разговор. И наистина цветът се прокрадваше по бузите му, навярно от лечебното влияние на кръвта ми.
— Подозирах го известно време — обясни Рис, преглъщайки бурена. — Разбрах със сигурност, когато Амаранта опита да те убие. А след като всичко приключи и двамата с теб излязохме на онази тераса В недрата на Планината, почувствах връзката помежду ни. Мисля, че Метаморфозата ти ми помогна да я усетя. Само те погледнах и онова чувство ме връхлетя като светкавица.
Двамата се бяхме втренчили един в друг, бяхме залитнали назад… смаяни, ужасени. А после бяхме изчезнали.
Това се беше случило преди повече от половин година.
Кръвта забуча в ушите ми.
— Кога възнамеряваше да ми кажеш?
— Фейра.
— Кога възнамеряваше да ми кажеш?
— Не знам. Вчера ми се прииска. И във всички останали случаи преди това, когато ти сама усещаше, че не ни свързва само сделката. Надявах се да го осъзнаеш в леглото някой ден и…
— Другите знаят ли?
— Амрен и Мор. Азриел и Касиан само подозират.
Лицето ми пламна. Знаели са… знаели са, а…
— Защо не ми казахте?
— Неотдавна беше влюбена в него; щеше да се омъжиш за него. А после… после ти се струпаха толкова неща, че не ми се струваше редно.
— Заслужавах да знам.
— Снощи ми каза, че искаш да се разсееш, да се забавляваш. Не усетих да желаеш нещо по-сериозно. Не и с човек като мен.
Значи, думите, които бях изплюла насреща му в Двора на Кошмарите, още го измъчваха.
— Ти ми обеща… обеща ми, че няма да пазиш тайни от мен, да ме разиграваш. Обеща ми.
Нещо в гърдите ми рухваше полека. Нещо, което мислех, че съм загубила отдавна.
— Знам — отвърна Рис с ободрено лице. — Да не смяташ, че исках да крия от теб? Повярвай, не ми хареса да чуя, че търсиш само забавление от мен. И повярвай, обезумях от яд, когато онези копелета ме свалиха от небето, защото се чудех дали да ти разкрия истината, или да изчакам… или пък просто да приема малкото, което си готова да ми предложиш. И дали не е най-добре да се разделим, за да не прекараш остатъка от живота си преследвана от наемни убийци и Велики господари.
— Не искам да те слушам. Не искам да слушам как си си въобразявал, че знаеш кое е най-добре за мен, че не мога да се справя сама…
— Не съм си го помислял дори…
— Не желая да чувам защо си решил, че е най-добре да ме държиш в неведение, докато приятелите ти са знаели, докато всички сте си позволявали да взимате решения вместо мен…
— Фейра…
— Върни ме в илирианския лагер. Веднага.
Дъхът му излизаше с тежко хриптене.
— Моля те.
Аз обаче се спуснах към него и сграбчих ръката му.
— Върни ме веднага.
Видях болката и тъгата в очите му. Но не ме интересуваше — не и докато нещото в гърдите ми се гърчеше и разпадаше. Не и докато сърцето ми — сърцето ми — се превиваше от свирепа болка, която можеше да означава само едно: че беше заздравяло през изминалите няколко месеца. Че той го беше излекувал.
И сега ме болеше.
Рис прочете всичко по изражението ми, докато неговото собствено лице потъваше в още по-дълбока агония. Накрая събра сили и ни ответри до илирианския лагер.
51.
Забихме се в ледената кал точно пред малката каменна къщичка.
Вероятно бе искал да ни ответри вътре, но не му бяха стигнали силите. Касиан и Мор закусваха в предната стая. Като ни видяха, изцъклиха очи и се втурнаха към вратата.
— Фейра — простена Рис и голите му ръце се подвиха под него, докато се мъчеше да стане.
Оставих го да лежи в калта и закрачих към къщата.
Вратата се отвори със замах и Касиан и Мор изхвърчаха навън, оглеждайки внимателно телата ни. Като установи, че съм невредима, Касиан се спусна към Рис, който още се бореше с калта, но Мор — Мор забеляза изражението по лицето ми.
Отидох до нея и заявих със студен, празен глас:
— Искам да ме отведеш надалеч оттук. Веднага.
Имах нужда да избягам, да помисля, да остана на спокойствие.
Мор ни огледа още веднъж и прехапа устна.
— Моля те — настоях пресекливо.
Рис отново простена името ми зад мен.
Мор се взря в очите ми и хвана ръката ми.
В следващия миг ни погълнаха вятър и нощ.
Докато не се озовахме под ярка дневна светлина. Очите ми обходиха трескаво пейзажа: заснежени планини навсякъде около нас, свежи и така чисти на фона на мръсотията по мен.