Намирахме се до дървена колиба, скътана между два планински върха. Вътре беше тъмно и наоколо не се виждаше нищо, докъдето погледът ми стигаше.
— Къщата е предпазена със заклинания и никой не може да се ответри отвъд прага й. Всъщност никой не може да стигне дори дотук без разрешение от семейството ни. — Мор тръгна напред и снегът заскърца под ботушите й. На това заслонено от вятъра място денят беше достатъчно топъл, за да ми напомни, че пролетта вече е дошла, макар че несъмнено след залез се спускаше страшен студ. Нещо сякаш жужеше до кожата ми, но закрачих след нея. — Ти… имаш разрешение да влезеш. — Добави Мор.
— Защото съм му другарка по душа?
Тя продължи да гази през дълбокия до коляно сняг.
— Сама ли се досети, или той ти каза?
— Един сюриел ме извести. След като го залових, за да ми обясни как мога да го спася.
Тя изруга.
— Добре ли е?
— Ще живее — отвърнах аз.
Не се чувствах достатъчно благоразположена, че да и дам повече информация.
Достигнахме вратата на колибата и Мор я отключи с едно махване.
Влязохме в стая с дървена ламперия, състояща се от кухня в десния край и всекидневна с кожен диван в левия; в дъното и имаше малко коридорче, водещо към две спални с обща баня. И това беше.
— Като по-млади ни изпращаха тук за „размисъл“ — обясни Мор. — Рис ми носеше тайно книги и алкохол.
Настръхнах, като чух името му.
— Идеално е — казах лаконично.
Мор махна с ръка и в камината лумна огън, обливайки стаята с топлина. По кухненските шкафове се появи храна и в тръбите се раздвижи нещо.
— Няма нужда от дърва — обясни тя. — Огънят ще гори, докато не си тръгнеш.
Вдигна вежда, сякаш за да попита кога ще е това.
Извърнах поглед.
— Моля те, не му казвай къде съм.
— Със сигурност ще опита да те намери.
— Кажи му, че не искам да ме намира. Поне известно време.
Мор прехапа устна.
— Не ми влиза в работата, но…
— Тогава не казвай нищо.
Тя обаче не се сдържа.
— Искаше да ти признае. Едва се стърпяваше. Но… Не съм го виждала по-щастлив, отколкото е с теб. И не мисля, че има нещо общо с това, че си предопределената му другарка.
— Не ме е грижа. — Тя се умълча, но усетих как думите и напират да излязат, затова казах: — Благодаря ти, че ме доведе тук. — Любезна покана да си тръгне.
Мор сведе глава.
— Ще те навестя след три дни. В спалните има дрехи и колкото искаш топла вода. Къщата е омагьосана и ще се грижи за теб. Ако ти потрябва нещо, просто си го пожелай и ще го получиш.
Мечтаех си само за уединение и тишина, но… една топла вана щеше да е добро начало.
Мор напусна колибата, преди да съм изрекла и дума повече.
Останала сама в тихата колиба, без жива душа на километри от мен, вперих поглед в нищото и не помръднах дълго време.
ТРЕТА ЧАСТ
ДОМЪТ НА МЪГЛАТА
52.
В пода на планинската колиба беше вградена дълбока вана — достатъчно голяма, че да побере чифт илириански криле. Напълних я с почти вряла вода, без дори да се замислям що за магия поддържаше къщата — интересуваше ме само, че работи. Влязох във ваната, пъшкайки от болка.
След цели три дни без къпане направо можех да заплача от чистата й топлина.
Нищо че някога бях карала дни наред без къпане — все пак източването на топла вода в стария дом на семейството ми изискваше повече усилия, отколкото си струваше. Да не говорим, че нямахме вана, а се поливахме с кофи.
Измих се с тъмен сапун, ухаещ на опушен бор, а като приключих, останах в горещата вода, наблюдавайки как парата се вие около свещите.
Другар.
Думата ме изгони от ваната по-скоро, отколкото ми се искаше, и не спря да ме преследва, докато нахлузвах дрехите, които бях намерила в скрина на едната спалня: тъмен клин, свободен кремав пуловер, стигащ чак до средата на бедрото ми, и дебели чорапи. Стомахът ми изкъркори и осъзнах, че не съм яла от предишния ден, защото…
Защото раниха Рис, свалиха го от небето като птица и ми го отнеха, а това ме подлуди.
Затова подходих чисто инстинктивно, водена от порив, който извираше толкова от дълбоко в мен…
Толкова от дълбоко…
На дървения кухненски шкаф намерих кутия със супа, подсигурена от Мор, и изрових една тенджера от ковано желязо, в която да я стопля. До печката имаше пресен, хрупкав хляб и изядох половината само докато чаках супата да стане готова.
Беше подозирал още преди да ни освободи от Амаранта.