А сватбеният ми ден… Дали го беше прекъснал, за да ме спаси от най-жестоката грешка в живота ми, или го бе сторил от свои собствени подбуди? Защото бях негова другарка и не можеше да допусне да се омъжа за друг?
Вечерях в компанията единствено на бумтящия огън.
Докато под обстрела на мислите ми пулсираше облекчение.
Връзката ми с Тамлин беше обречена още от самото начало. Бях го напуснала — за да намеря истинския си другар. За да отида при него.
Ако исках да спестя и на двама ни срама, клеветите, то само това — само фактът, че бях намерила истинския си другар — можеше да ми помогне.
В крайна сметка не бях предателска, лъжлива отрепка. Никак даже. Дори Рис… дори Рис да знаеше, че ни е писано да бъдем заедно.
Докато споделях леглото си с Тамлин. Месеци наред. Знаел е, че всяка вечер си лягам с него, но не се е издал. А може би просто не го е интересувало.
Може би просто не е искал да имаме връзка помежду си. Надявал се е да изчезне.
Тогава още не му дължах нищо, нямаше за какво да му се извинявам.
Но той е бил наясно, че ще реагирам остро, че истината повече ще ме нарани, отколкото ще ми помогне.
А ако я бях научила?
Ако бях научила, че Рис е другарят ми, макар и да обичах Тамлин?
Но и това не оправдаваше мълчанието му. Седмици наред се мразех, задето го желаех толкова — а просто е трябвало да ми каже. Но… май го разбирах.
Измих чиниите, избърсах трохите от малката масичка между кухнята и всекидневната и си избрах едно от леглата.
Едва миналата вечер лежах до него, броейки глътките му въздух, за да се уверя, че не е спрял да диша. Предишната се наслаждавах на пръстите му между краката ми и езика му в устата ми. А сега… колкото и топла да беше колибата, чаршафите ми студенееха. Леглото беше голямо — празно.
Заснежените планини отвъд малкото стъклено прозорче сияеха в синьо под лунната светлина. Вятърът виеше глухо, вдигайки кълба бели лъскави вихрушки около колибата.
Питах се дали Мор му е казала къде съм.
Дали няма да ме намери тук.
Другар.
Моят другар.
Събуди ме отражението на слънчевите лъчи по снега и аз примигнах срещу яркия блясък, проклинайки се, задето не бях спуснала пердетата. Беше ми нужно малко време да осъзная къде съм; защо спях в тази откъсната от света колиба дълбоко в планината — в която и планина да се намирах.
Веднъж Рис ми беше споменал за любима тяхна вила, опожарена при едно от спречкванията между Мор и Амрен. Чудех се дали не бе говорил за тази колиба; дали не я бяха реставрирали. Всичко в нея беше удобно, поизносено, но в относително добро състояние.
Мор и Амрен бяха знаели.
Не можех да преценя дали това ме караше да ги мразя.
Рис несъмнено им беше наредил да си мълчат, а те зачитаха желанията му, но…
Оправих леглото, приготвих си закуска, измих чиниите и застанах в центъра на всекидневната.
Бях избягала.
Точно както Рис очакваше да постъпя, защото му бях казала, че всеки човек със здрав разум би странял от него. Като една истинска страхливка и глупачка го бях оставила ранен в ледената кал.
Бях го напуснала — и то само ден, след като го бях уверила, че той е единственото нещо, което не бих напуснала.
Бях настояла да е откровен с мен, но още при първото изпитание дори не му го бях позволила. Не бях благоволила да го изслушам.
Виждаш ме истински.
Е, аз бях отказала да погледна в душата му. Да зърна онова, което навярно е стояло пред мен.
Просто си бях тръгнала.
А може би… може би това беше грешка.
Скуката ме връхлетя още в средата на деня.
Върховна, безпощадна скука, защото бях затворена вътре, докато снегът бавно се топеше в топлия пролетен ден и можех само да го слушам как капе от покрива.
Бездействието ме правеше любопитна, ето защо, след като прерових скриновете и гардеробите и в двете спални (дрехи, стари панделки, ножове и други оръжия, скътани между тях, сякаш някой ги беше хвърлил вътре, забравяйки за тях), кухненските шкафове (храна, консерви, тенджери и тигани, вехта готварска книга) и всекидневната (одеяла, книги, още оръжия, скрити навсякъде), преминах към килера.
Като място за усамотение на Велик господар колибата беше… не точно посредствена, защото всичко в нея беше грижовно подбрано и подредено, но… обикновена. Сякаш беше единственото кътче, където всички можеха да се разположат по леглата и дивана и да бъдат себе си; да се редуват в готвенето, в лова, в чистенето и…
Като семейство.