Наистина ги чувствах като семейство — такова, каквото никога не бях имала, за каквото дори не си бях мечтала. Каквото спрях да очаквам, когато свикнах с просторната, задължаваща среда на господарското имение. С ролята на символ на един пречупен народ, на кумир и марионетка на Върховната жрица.
Отворих вратата на килера, откъдето ме посрещна вълна студен въздух, но магията, поддържаща уюта на колибата, веднага запали свещите. Рафтове без нито прашинка по тях (несъмнено поредният магически трик) светеха отрупани с още хранителни запаси. Книги, спортно оборудване, раници, въжета и — голяма изненада — още оръжия. Прерових всички останки от някогашни приключения, но точно интересното едва не ми убягна.
Шест кутии с боя.
Хартия и няколко платна. Четки, стари и втвърдени заради нехайната поддръжка.
Имаше и други художнически материали — пастели и водни боички, въглен за графика, но… погледът ми се върна към боята и четките.
Кой от всички тях бе опитал да рисува през дългите часове на самота — или докато почиваха тук заедно?
Пресегнах се към една от кутиите с боя и отворих капака, опитвайки да си втълпя, че ръцете ми трепереха от студ.
Още беше прясна. Навярно благодарение на магията, стопанисваща колибата.
Надникнах в тъмната, лъскава вътрешност на кутията: синьо.
После започнах да събирам разни неща от рафтовете.
Рисувах цял ден.
А когато слънцето залезе, продължих да рисувам и през нощта.
Луната вече се скриваше, когато измих ръцете, лицето и врата си и се пльоснах в леглото, без дори да се съблека, преди да изпадна в несвяст.
Станах и грабнах четката още преди пролетното слънце да се е заело сериозно с разтопяването на снега по планинските склонове край мен.
Спрях само колкото да хапна. Слънцето отново потъваше зад хоризонта, изтощено от борбата си със снега, когато на входната врата се почука.
Замръзнах, изцапана с боя до ушите — кремавият пуловер беше напълно съсипан.
Още едно почукване, леко, но настоятелно. А после:
— Моля те, не бъди мъртва.
Не знам дали изпитах облекчение, или разочарование, когато отворих вратата и видях Мор да подухва в свитите си длани.
Тя погледна боята по кожата и косата ми. Погледна четката в ръката ми.
А накрая и творението ми.
Влетя вътре от хладната пролетна нощ, затвори вратата след себе си и подсвирна.
— Е, определено си си намирала работа.
О, да.
Бях изрисувала почти всяка повърхност от основната стая.
И то не просто с цветни петна, а с дребни картинки. Някои бяха по-елементарни: например висулките по касите на вратите. Те се разтапяха и постепенно преминаваха в първите пъпки на пролетта, които пък разцъфваха с лятна пищност, преди да се обагрят в златисто и да отстъпят място на есенни листа. Масичката за игра на карти до прозореца бях украсила с цветен венец, а по голямата маса за хранене се гонеха листа и пламъци.
Но сред детайлните картини бях вплела и части от тях — от Мор, Касиан, Азриел и Амрен… и Рис.
Мор отиде до голямата камина, полицата над която бях оцветила в лъскаво черно със златисти и червени жилки. Отблизо изглеждаше като плътен, красив слой боя. Но от дивана…
— Илириански криле — отгатна тя. — Ох, сега ще вземат да се възгордеят.
После отиде до прозореца, който бях обрамчила в златни, месингови и бронзови къдри. Мор докосна косата си и килна глава.
— Браво — възкликна тя и се обърна да огледа останалата част от стаята.
Погледът й попадна върху входа към коридорчето и по лицето й се изписа кисела
гримаса.
— Защо си нарисувала очите на Амрен? — попита тя.
От стената над сводестия вход наистина ни наблюдаваха сребристите очи на Амрен.
— Защото винаги ни държи под око.
Мор изсумтя.
— Не е честно. Нарисувай и моите до нейните. Така мъжете в това семейство ще се научат, че и двете ги държим под око следващия път, когато им скимне да се запият тук цяла седмица.
— Сериозно ли правят така?
— Е, едно време. — Преди Амаранта. — Всяка есен тримцата се заточваха тук за цели пет дни, за да пият и ловуват, ловуват и пият, а накрая се прибираха във
Веларис като живи трупове, но ухилени до уши. Сърцето ми се стопля, като си представя, че от сега нататък ще им се налага да го правят пред нашите осъдителни погледи с Амрен.
Поусмихнах се.
— Чия е тази боя?
— На Амрен — врътна очи Мор. — Едно лято дойдохме всички заедно и тя реши, че трябва да се научи да рисува. Желанието й трая около два дни, после й омръзна и се зае да ловува беззащитни същества.