Засмях се тихо и отидох до масата, която използвах за смесване на боите. Вероятно постъпвах като страхливка, но не се обърнах към Мор, преди да попитам:
— Някакви новини от сестрите ми?
Тя се разрови из кухненските шкафове или защото беше гладна, или за да види от какво имам нужда.
— Не. Още не — отговори през рамо.
— А той… как е?
Бях го оставила в студената кал, ранен и още неизхвърлил отровата от организма си. Докато рисувах, опитвах да не мисля за това.
— Още се възстановява, но е добре. Ядосан ми е, естествено, но да си гледа работата.
Съчетах златистото на Мор с червеното, което бях използвала за илирианските криле, и получих яркооранжево.
— Благодаря ти, че не си ме издала.
Тя сви рамене. Плотът на кухненския шкаф започна да се отрупва с храна: пресен хляб, плодове, кутии с нещо, което подушвах от другия край на стаята и караше стомаха ми да стене от глад.
— Но е добре да поговориш с него. Накарай го да се поизпоти, разбира се, но… поне го изслушай. — Тя говореше, без да ме поглежда. — Рис прави всичко с причина и макар да е страшно арогантен, инстинктите му рядко го подвеждат. Допуска грешки, но… Трябва да го изслушаш.
Вече бях решила да го сторя, но отвърнах:
— Как мина посещението ти в Двора на Кошмарите?
Тя се умисли и лицето й пребледня изненадващо.
— Добре. Както вероятно предполагаш, винаги е удоволствие да видя родителите си.
— Възстановява ли се баща ти?
Добавих кобалтовото от Сифоните на Азриел към оранжевото и разбърках, докато не получих тъмнокафяво.
Тя се поусмихна мрачно.
— Бавно. Не е изключено и аз да съм му строшила някоя и друга кост при посещението си. Оттогава майка ми ми забрани да стъпвам в покоите им. Колко жалко.
Една дива част от мен засия… от хищна радост.
— Наистина жалко — потвърдих. Добавих малко бяло от висулките, за да поизсветля кафявото, сравних го отново с очите, които Мор плъзна към мен, после се качих на едно столче пред сводестия вход към коридора и зарисувах върху стената над него. — Рис ли те кара да ги посещаваш толкова често?
Мор се облегна на шкафа.
— Рис ми даде разрешение да ги избия до крак още като стана Велик господар. Ходя в Двора на Кошмарите, за да… за да им го напомням от време на време. И за да поддържам отношенията между двата двора, колкото и да са напрегнати. Дори утре да ми скимне да заколя родителите си, на него окото му няма да мигне. Навярно ще му създам известни неудобства, но ще остане доволен.
Съсредоточих се върху петънцето карамеленокафяво, което бях нанесла до очите на Амрен.
— Съжалявам… за всичко, което си преживяла.
— Благодаря ти — отвърна тя и дойде да ме гледа отблизо. — Срещите с тях винаги ми действат зле.
— Касиан ми се стори притеснен. — Поредният недискретен въпрос.
Тя сви рамене.
— Мен ако питаш, Касиан с радост би разпарчетосал онзи двор. Започвайки от родителите ми. Може някоя от идните години да му предоставя тази възможност като подарък. И на двама им с Азриел. Много ще е подходящ за Зимното слънцестоене.
— Разказа ми за онази случка с Касиан, но с Азриел имала ли си…? — попитах с пресилена небрежност.
Мор се изсмя отривисто.
— Не. С Азриел? След онова с Касиан се заклех повече да не докосвам никого от приятелите на Рис. И все пак Азриел не е останал без любовници, не го мисли. Пази ги в тайна по-добре от нас, но… си има предостатъчно.
— Добре, но ако прояви интерес към теб, ти би ли…?
— Всъщност въпросът няма да опира до мен. По-скоро до него. Мога да се съблека чисто гола пред очите му, а той няма да помръдне от мястото си. Колкото и да се е бунтувал срещу онези илириански гадове, дори Рис да го провъзгласи за принц на Веларис, ще продължава да се възприема като незаконородено нищожество, недостойно за никого. Особено за мен.
— А… ти проявяваш ли интерес?
— Защо ме разпитваш такива неща? — Гласът и стана напрегнат, остър. По-мнителен, отколкото някога го бях чувала.
— Просто още се мъча да си обясня връзките в групичката ви.
Тя изсумтя и мнителността се изпари напълно. Опитах да прикрия облекчението си.
— Имаме цели пет века оплетена история, която да разшифроваш. Успех.
Права беше. Довърших очите и — меденокафяво до живачните ириси на Амрен.
Почти като в отговор Мор заяви:
— Нарисувай и тези на Азриел. До моите. И на Касиан до тези на Амрен.
Вдигнах вежди.
Мор ми се усмихна невинно.
— За да може всички да бдим над теб.