Ноздрите му се разшириха и очевидно надуши боята зад мен, но не откъсна очи от моите и продължи да чака.
Другар.
Моят другар.
Този красив, силен, самоотвержен мъж… беше пожертвал себе си в името на семейството си, народа си, но не смяташе, че е достатъчно, че е достоен за когото и да било… Азриел вярваше, че не заслужава жена като Мор. Затова се питах дали и Рис не се чувстваше по същия начин относно мен. Отстъпих назад и му задържах вратата, за да влезе.
Можех да се закълна, че усетих стихийна вълна на облекчение по връзката ни.
Рис огледа творенията ми, поглъщайки с очи ярките цветове, които сякаш съживяваха колибата, и каза:
— Нарисувала си и нас.
— Дано нямаш нищо против.
Той вдигна очи към стената над входа към коридора.
— Азриел, Мор, Амрен и Касиан — разпозна ги той. — Нали съзнаваш, че все някой от тях ще нарисува мустаци на онзи, който го е ядосал.
Стиснах устни, за да сдържа усмивката си.
— О, Мор вече ме предупреди, че ще е тя.
— Ами моите очи?
Преглътнах. Ясно. Край със заобикалките.
Сърцето ми биеше толкова неудържимо, че със сигурност го чуваше.
— Боях се да ги нарисувам.
Рис се обърна към мен.
— Защо?
Край на игричките и закачките.
— Първоначално… защото ти бях ядосана, че не си ми казал. После, защото се притеснявах, че на мен ще ми харесат твърде много, а ти… няма да си на същото мнение. След това пък защото се опасявах, че ако ги нарисувам, така ще се замечтая да си с мен, че ще ги зяпам по цял ден. А това ми се струва жалък начин да прекарвам времето си.
Устните му потрепнаха.
— Вярно си е.
Надникнах към затворената врата.
— Долетял си дотук?
Той кимна.
— Мор не искаше да ми каже къде си, но няма много места, сигурни като това. И тъй като не исках хибернските ни приятелчета да ме проследят дотук, пристигнах по старомодния начин. Отне ми… доста време.
— Изглеждаш ми… по-добре?
— Напълно се възстанових. И то доста бързо, като се има предвид, че ме бяха отровили с кръвогибел. За което съм ти благодарен.
Тръгнах към кухнята, избягвайки погледа му.
— Сигурно си гладен. Ще ти стопля нещо.
Рис изпъна гръб.
— Ще ми приготвиш храна?
— Ще ти я стопля — поправих го аз. — Не мога да готвя.
Но той като че ли не намираше разлика. Самият факт, че му предлагах храна… Изсипах малко студена супа в една тенджера и запалих котлона.
— Не знам правилата — казах с гръб към него. — Затова ще трябва да ми ги обясниш.
Той остана в центъра на колибата, следейки всяко мое движение.
— Доста… важен момент от връзката е, когато една жена предложи храна на другаря си — подхвана дрезгаво. — Традицията води началото си от много, много отдавна, когато сме били диви зверове. Но още я има. Първият път е натоварен със символно значение. Някои двойки го превръщат в празник, организират пиршество само и само жената да предложи официално храна на другаря си… Така правят по-заможните сред нас. Но важното е, че по този начин жената… приема връзката.
Вперих поглед в супата.
— Разкажи ми историята… цялата история.
Той разбра предложението ми: исках от него да ми сподели всичко, докато топлех храната му, а накрая щях да реша дали да му я поднеса, или не.
Рис си придърпа един стол до масата и седна. За момент в стаята се спусна тишина, нарушавана единствено от дрънченето на лъжицата по тенджерата.
Сетне той подхвана:
— По време на Войната армията на Амаранта ме залови.
Спрях да бъркам и стомахът ми се сви.
— Касиан и Азриел бяха в други легиони, затова не подозираха, че враговете са пленили моя. И че капитаните на Амаранта ни държаха седмици наред, за да измъчват и избиват воините ми. Пронизаха крилете ми с ясенови гвоздеи и ме оковаха със същите онези вериги, които видя преди няколко дни. Те са едно от най-големите оръжия на Хиберн; направени са от камък, изровен от недрата на земите им и способен да отнема силата на Върховните елфи. Дори моята. Затова ме закачиха с тях между две дървета и ме пребиваха, когато им скимнеше, опитваха се да изкопчат информация за разположението на въоръжените ми сили и измъчваха воините ми пред мен, за да ме пречупят. Само че аз не се пречупих — заяви гневно той, — а те бяха твърде глупави да се досетят, че съм илирианец и за да получат каквото искат, е нужно само да посегнат на крилете ми. Имах късмет, че така и не им хрумна. А Амаранта… изобщо не се интересуваше от мен. За нея бях просто поредният син на Велик господар, пък и Юриан току-що беше убил сестра й. Мислеше само как да го докопа… да му отмъсти. Нямаше представа, че във всяка една секунда планирах смъртта й. Бях готов да я погубя на всяка цена, дори да се наложеше да разкъсам крилете си, за да се освободя. Наблюдавах стражите и научих графика й, затова знаех къде е по всяко време на деня. Набелязах си дата и час. И бях повече от съгласен да жертвам живота си, да изчакам Касиан, Азриел и Мор от другата страна. Не усещах нищо друго, освен гняв и облекчение, задето приятелите ми не бяха на онова ужасяващо място с мен. Но точно в деня, който си бях набелязал за убийството й, двамата с Юриан се сблъскаха на бойното поле.