Той вдигна изтерзан, мрачен поглед към мен.
— Тя изби половината Двор на Кошмарите още тогава. Само за да ми докаже, че е способна. И като отмъщение за бащата на Тамлин. В този миг проумях, че съм готов на абсолютно всичко, за да отклоня вниманието й от двора ми. От мен самия и всичко, което обичах. Затова си казах, че навлизам в нова война, в различен вид битка. И тази нощ, погледнеше ли ме, знаех какво иска. Знаех, че ме иска в леглото си не толкова от похот, колкото от желание да отмъсти на духа на баща ми. Но щом това желаеше, това щеше да получи. Накарах я да се моли и да пищи и използвах жалките останки от силата си, за да й доставя такова удоволствие, че да поиска още. Да копнее за още.
Вкопчих се в шкафа от страх да не се строполя на земята.
— Тогава тя прокле Тамлин. И така другият ми заклет враг се превърна в единствения път към спасението ни. Всяка нощ, която прекарвах с Амаранта, усещах колебанието й дали не съм намислил да я убия. Не можех да използвам силите си срещу нея, а се беше защитила с магия от физически атаки. Но през целите тези петдесет години, проникнех ли в нея, мислех единствено за това колко искам да я убия. А тя дори не подозираше. Защото играех ролята си добре и успявах да я заблудя, че и на мен ми е хубаво. И така, докато не започна да ми се доверява… повече, отколкото на много други. Особено след като й показах какво мога да причиня на враговете й. Правех го с радост. Мразех се за това, но го вършех с радост. След десетилетие загърбих надеждите, че някога ще видя отново приятелите и народа си. Забравих лицата им.
Очите му просветнаха в сребристо и той мигна, за да прогони сълзите.
— Преди три години — подхвана отново с тих глас — започнаха да ме спохождат странни сънища. В началото бяха само проблясъци, сякаш гледах през нечии чужди очи. Бумтяща камина в тъмен дом. Купа сено в хамбар. Зайчарник. Картините бяха мъгливи, все едно ги виждах през запотено стъкло. И ми се явяваха за съвсем кратко на всеки няколко месеца. Не се замислях много върху тях, докато не ми се присъни нечия ръка… Красива човешка ръка. С художническа четка между пръстите. Рисуваше цветя върху някаква маса.
Сърцето ми спря да бие.
— Тогава отвърнах със своя мисъл. За нощното небе — картината, която ми носеше най-много щастие. Открито нощно небе, звезди и луна. Нямах представа дали някой ще я получи, но все пак опитах.
Не бях сигурна дали дишам.
— Тези сънища, проблясъци от живота на друг човек, непозната жена, ми станаха безкрайно скъпи. Напомняха ми, че някъде по света е останала светлина. Че имаше човек с достатъчно покой в сърцето си, че да рисува цветя по маса. Продължиха години наред и така допреди една. Спях до Амаранта, когато внезапно се изтръгнах от чудноват сън… този беше по-ясен, сякаш мъглата се беше разсеяла. Тя… ти сънуваше. А аз някак бях попаднал в съзнанието ти и наблюдавах кошмара ти: как някаква жена прерязва гърлото ти, докато в същото време те преследваше Боге… Не можех да те достигна, да говоря с теб. Но ти виждаше елфи. Чак тогава осъзнах, че навярно мъглата е била стената между земите ни и вече… вече си в Притиан. Наблюдавах те в сънищата ти; трупах картините, преглеждах ги отново и отново, мъчейки се да разбера къде си, коя си. Но съществата в ужасяващите ти кошмари идваха от всички дворове. Събуждах се с твоя мирис в носа ми и той ме преследваше цял ден, непрекъснато. Една нощ обаче сънувах как стоиш сред зелени хълмове и гледаш незапалените клади за Каланмаи.
В главата ми цареше такава тишина.
— Знаех, че има само един толкова голям празник; познавах хълмовете; и бях почти сигурен, че ще те видя там. Затова казах на Амаранта… — Рис преглътна. — Казах й, че искам да отскоча до Двора на Пролетта за празненствата, за да проверя дали Тамлин не съзаклятничи с някого. Проклятието и нямаше да трае още дълго и започваше да я обзема неспокойство. Нареди ми да и доведа от предателите и аз и обещах.
Очите му пак се вдигнаха към моите.
— Още като пристигнах, усетих мириса ти. Проследих го и… И най-накрая те намерих. Човешко момиче, съвсем човешко, а онези скапани, пошли пикти те влачеха кой знае накъде… — Той поклати глава. — Хрумна ми да ги изколя на място, но точно тогава те блъснаха и аз просто… скочих към теб. Заговорих, без дори да се замислям какво казвам, само че стоиш пред мен и те докосвам и…
От гърдите му се изтръгна треперлива въздишка.
Ето къде си била. От толкова време те търся.