Първите му думи към мен — и не бяха лъжа, предвидена да отблъсне нисшите елфи от мен.
Благодаря ви, че я намерихте.
Имах смътното чувство, че светът се изплъзва изпод краката ми като пясък, завлечен от морските вълни.
— Ти ме погледна — продължи Рис — и веднага разбрах, че нямаш представа кой съм.
Че макар аз да съм виждал твоите сънища, ти не си виждала моите. Все пак беше просто… човешко същество. И толкова млада, уязвима; не проявяваше никакъв интерес към мен, а и знаех, че ако се задържа при теб твърде дълго, някой ще докладва на Амаранта и тя ще те намери. Затова просто се обърнах и си тръгнах с мисълта, че ще си доволна да се отървеш от мен. Ти обаче се провикна след мен, сякаш още не беше готова да се разделим, независимо дали го знаеше, или не. Нещо ми подсказваше… подсказваше ми, че ни грози опасност, че повече не бива да говоря с теб, да те виждам, да мисля за теб. Не исках да знам каква работа имаш в Притиан; не исках да научавам дори името ти. Защото беше едно да те виждам в сънищата си, но на живо… Май още тогава осъзнах дълбоко в себе си коя си. Не смеех да го повярвам, защото, ако имаше и най-малка вероятност да си предопределената ми другарка… щяха да ти причинят толкова ужасяващи неща, Фейра. Затова ти позволих да си тръгнеш. И започнах да си втълпявам, че може би… може би, разрешавайки ми да те видя, Котелът ми поднася дар, а не поредната жестокост. Дар заради страданията ми. А когато се загуби от погледа ми, намерих онези трима пикти. Нахлух в съзнанията им, промених живота им, миналото им и ги завлякох на Амаранта. Накарах ги да признаят пред нея, че са част от бунтовническа групировка. Да излъжат, че я презират от дъното на душите си. А после я гледах как ги кълца живи, колкото и да я увещаваха, че са невинни. И ми харесваше… защото бях наясно какво са искали да ти причинят. Знаех и че нямаше да е нищо в сравнение с онова, което Амаранта щеше да ти стори, ако разбереше за теб.
Сложих ръка на гърлото си. Имах си свои причини да дойда — беше ми признал веднъж В недрата на Планината. — Не си мисли, Фейра, че не ми е струвало нищо.
Рис отново заби поглед в масата и продължи:
— Не знаех, че си с Тамлин, нито че живееш в Двора на Пролетта. Амаранта ме изпрати отново там в деня след Лятното слънцестоене заради доброто ми постижение на Каланмаи. Бях готов да се подиграя с него, да го предизвикам. Но като влязох в онази стая, мирисът ми се стори познат, макар и спотаен… Тогава видях чинията, усетих разкоша наоколо и… После те зърнах. Живееше в дома на най-жестокия ми враг след Амаранта. Вечеряше с него. Миришеше на него. Гледаше го така, сякаш… Сякаш го обичаше.
Кокалчетата на ръцете му побеляха.
— Затова реших, че трябва да уплаша Тамлин. Трябваше да уплаша и теб, и Люсиен, но най-вече Тамлин. Защото виждах как те гледа. Постъпката ми от онзи ден… — Устните му бяха стиснати, бледи. — Проникнах в съзнанието ти и го задържах достатъчно, че да усетиш, да се ужасиш, да те заболи. Накарах Тамлин да се моли… както Амаранта ме накара мен да се моля. Исках да му покажа колко е безпомощен, че не може да те спаси. И се надявах представлението ми да е било достатъчно, та да те отпрати обратно в човешките земи, надалеч от Амаранта. Защото тя щеше да те намери. Унищожеше ли проклятието й, щеше да те намери и да те убие. Ала бях толкова алчен… толкова глупаво алчен, че не можех да си тръгна, без да науча името ти. Но ти ме гледаше, сякаш бях чудовище, затова си казах, че не е важно. Така или иначе, ме излъга. Усетих го. Държах съзнанието ти в ръцете си, а ти имаше упорството и прозорливостта да ме излъжеш в лицето. След това пак си тръгнах от теб. И още като излязох навън, повърнах.
Устните ми затрепериха и аз ги стиснах.
— Проверих ви веднъж. За да се уверя, че си си тръгнала. Придружих онези вандали, които трябваше да претършуват имението… за да завърша представлението си. Казах на Амаранта името на онова момиче, защото предполагах, че си го измислила. Нямах представа, че… че ще изпрати приятелчетата си да отвлекат Клер. Но признаех ли лъжата си… — Той преглътна тежко. — Като я доведоха В недрата на Планината, нахлух в главата й. Отнех и чувството за болка и я накарах да крещи, когато се очакваше. После онези касапи… причиниха и толкова ужасни неща и аз опитах да и помогна, но… След седмица вече знаех, че трябва да ги спра някак. Ето защо, докато я измъчваха, отново проникнах в ума и и сложих край на всичко. Не изпита никаква болка. Не усети никое от изтезанията, дори накрая. Но още е пред очите ми. Хората ми също. И всички онези, които убих заради Амаранта.