Две сълзи се търкулнаха по бузите му, бързи и студени.
Без да ги избърше, Рис продължи:
— След това реших, че всичко е приключило, че Амаранта те мисли за мъртва, че си в безопасност и надалеч, също като народа ми. Тамлин беше загубил играта, така че… всичко беше приключило. Но тогава… Бях в задната част на тронната зала онзи ден, когато Аторът те довлече. А като сключи сделката, ме обзе такъв ужас, Фейра. Нелогичен, глупав ужас — все пак не те познавах. Не знаех дори името ти. Но се сетих за ръцете ти, за цветята, които бе нарисувала с тях. И с каква наслада Амаранта би изпочупила пръстите ти един по един. Бях принуден да гледам безучастно как Аторът и шайката му те пребиват. Да понеса отвращението и омразата по лицето ти, докато наблюдаваше как заплашвам да разбия съзнанието на Люсиен. И тогава… тогава научих името ти. Като те чух да го казваш… сякаш получих отговора на въпрос, който си задавах от петстотин години.
Още на момента реших, че ще се боря за теб. С подлост и убийства, и мъчения, и машинации, но щях да се боря. Ако изобщо имахме шанс да се освободим от Амаранта, това беше ти. Проумях… Проумях, че Котелът ми е изпращал онези сънища, за да ми покаже спасителката ни. Спасителката на народа ми. Затова изгледах първото ти изпитание. Като през цялото време се преструвах на онзи човек, когото мразеше. Щом пострада тежко в борбата с червея… реших, че е време да намеря начин да се опълча на Амаранта, да разпръсна семената на надеждата сред онези, които знаеха да разчетат посланието, и да те задържа жива, без да събуждам подозрения. Начин да си отмъстя на Тамлин… Да го използвам срещу Амаранта, но и… Да му отмъстя за смъртта на майка ми и сестра ми и… задето ти беше негова. Ненавистта, с която ти ме гледаше, когато сключихме онази сделка, ми подсказваше, че съм свършил работата си добре. И оцеляхме. Карах те да се обличаш така, за да не се усъмни Амаранта, и да пиеш вино, за да не запомниш ужасите, които преживяваше всяка нощ в онази планина. А последната вечер, когато те заварих в обятията на Тамлин… ме изпълни страшна ревност. Ревнувах от него и му се ядосвах, че беше използвал единствения момент, в който никой не подозираше къде е, не за да те измъкне от онова ужасно място, а за да бъде с теб и… Амаранта усети ревността ми. Видя ме да те целувам, но не повярва, че е само за да прикрия доказателствата. За пръв път почувства какво се случва. Затова онази нощ, след като те оставих, трябваше… да я обслужа. Задържа ме в леглото си по-дълго от обичайното, мъчейки се да изтръгне отговори от мен. Но аз й казах само онова, което искаше да чуе: че ти си едно нищожество, просто човешки боклук, че исках да те използвам и да те изхвърля. След това… умирах от желание да те видя. За последно. Насаме. Хрумна ми да ти разкрия всичко, но не смеех да разруша заблудата.
Когато дойде време и за последното ти изпитание, когато Амаранта започна да те изтезава, нещо в мен се скърши. Кръвта и писъците ти бяха последната капка. И заблудата рухна. Щом грабнах ножа да я убия… осъзнах коя си за мен. На мига проумях, че ти си моята другарка по душа, влюбена в друг мъж, за когото бе готова да дадеш всичко, и че… че не ме интересуваше. Ако теб те чакаше смърт, и аз бях готов да загина. Само за това мислех, докато ти крещеше, а аз се мъчех да я погубя: ти беше моя другарка, моя другарка, моя другарка… И тогава Амаранта прекърши врата ти.
По лицето му се стичаха сълзи.
— Усетих как умираш — прошепна той.
И моите бузи бяха мокри от сълзи.
— Красивото, приказно същество, появило се в живота ми като дар от Котела… Вече го нямаше. В отчаянието си се вкопчих във връзката помежду ни. Не в сделката… тя не значеше нищо, просто мрежа, в която те бях уловил. Но стиснах онази крехка нишка и задърпах, замолих те да се държиш, да не ме напускаш, защото, ако имаше как да се освободим… и седмината бяхме там. И можехме да те върнем. Бях готов да превзема съзнанията на всички им. Но на всяка цена щяхме да те спасим. — Ръцете му трепереха. — Оказа се, че си ни освободила със сетния си дъх, и веднага щом разбрах, увих силата си около връзката ни. Вечната ни връзка. Усещах, че още се държиш за нея.
Домът ми. Бях почувствала дома си в края на онази нишка, както споделих с Резбаря. Не Тамлин, не Двора на Пролетта, а… Рисанд.
— И така, когато сложих край на Амаранта, проникнах в съзнанията на Великите господари и ги убедих да вложат от силата си в теб. Никой не възрази. Май бяха твърде смаяни, за да откажат. И… отново трябваше да гледам как Тамлин те прегръща. Целува те. Исках да се прибера у дома, във Веларис, но се налагаше да остана, за да се уверя, че всичко върви по план, че ти си добре. Затова изчаках колкото можах и чак тогава подръпнах връзката ни. И ти дойде при мен. Тогава бях на път да ти кажа, но… Изглеждаше толкова тъжна. И уморена. И за пръв път ме погледна сякаш… сякаш струвах нещо. Затова си обещах при следващата ни среща да те освободя от сделката. Защото егоизмът ми подсказваше, че ако те пуснех още тогава, Тамлин щеше да те затвори в имението си и повече никога нямаше да те видя. Щом дойде време да се разделим… Май това, че вече принадлежеше към елфическата раса, укрепи връзката ни завинаги. И преди знаех, че я има, но чак тогава усетих истинската й мощ — толкова силно, че се уплаших. Съзнавах, че остана ли и секунда повече с теб, щях да плюя на последиците и да те отвлека с мен. Навличайки си вечната ти омраза. Мор ме чакаше, когато кацнах в Двора на Нощта, а аз бях толкова обезумял, толкова… умопомрачен, че й разказах всичко. Не я бях виждал от петдесет години, а първите ми думи към нея бяха: „Тя е другарката ми“.