До дома.
Слънцето току-що беше залязло, когато с Рис влязохме хванати за ръка в трапезарията на Дома на Ветровете. Мор, Азриел, Амрен и Касиан вече ни чакаха на масата.
Всички станаха като един.
И погледнаха към мен.
И ми се поклониха.
Амрен заяви тържествено:
— Ще ти служим и ще те браним докрай.
Всички сложиха ръце на сърцата си.
И зачакаха отговора ми.
Рис не ме беше предупредил за такова нещо и се зачудих дали думите не трябваше да дойдат от душата ми, без предварителен замисъл. Затова просто ги изрекох с колкото можах по-стабилен глас.
— Благодаря ви. Но предпочитам да сте ми приятели преди служенето и браненето.
— Приятели сме ти — смигна ми Мор. — Но все пак ще ти служим и ще те браним.
Лицето ми пламна и им се усмихнах. Моето. семейство.
— Е, след като изяснихме този въпрос — провлачи Рис зад мен, — ще може ли да се нахраним? Умирам от глад. — Амрен отвори уста с дяволита усмивчица, но той добави: — Замълчи си, Амрен. Знам какво ще кажеш. — После стрелна остър поглед към Касиан. И двамата още бяха насинени, но се възстановяваха бързо. — Освен ако не искаш да се разберем на покрива.
Амрен изцъка с език и кимна с брадичка към мен.
— Чух, че в гората са ти пораснали зъби и си избила малко хибернски зверове. Браво на теб, момиче.
— Направо му е спасила жалкия задник — поясни Мор и напълни чашата си с вино. — Горкичкият ни Рис здравата се бил оплел.
Поднесох и моята чаша към Мор, за да ми налее.
— Наистина е прекалено глезен.
Азриел се задави с виното си и аз обърнах очи към него. Поне този път погледът му беше топъл. Нежен дори. Усетих как Рис се наежва до мен и бързо извърнах очи от шпионина.
Веднага щом надникнах към лицето му, разбрах, че съжалява. И се бори с природата си. Толкова бяха странни Върховните елфи с перченето и примитивните си инстинкти; с древните си традиции и познания.
Тръгнахме към земите на простосмъртните малко след вечеря. Мор носеше вълшебното кълбо; Касиан носеше нея, Азриел летеше до тях, а Рис. Рис ме държеше здраво в обятията си. Всички се носехме мълчаливо над тъмната вода.
Предстоеше да разкрием на кралиците тайната, която приятелите ми бяха опазили досега на цената на дълги страдания.
57.
Пролетта най-сетне беше пристигнала в човешкия свят и вече минзухари и нарциси надничаха изпод топящия се сняг.
Този път дойдоха само две кралици — старата и златокосата.
Въпреки това ги придружаваха не по-малко стражи.
Когато кралиците и свитата им се доветряха в гостната, пак стоях до Рис, облечена в разкроената кремава рокля и с короната от златни пера на главата си.
Този път обаче бяхме гордо хванати за ръка — като песен без край и начало.
Старата кралица обходи с коварен поглед сключените ни ръце, короните ни и седна без покана, разстилайки полите на смарагдовата си рокля. Златната кралица остана права още малко, килвайки лъскавата си, къдрава глава. Накрая изви червените си устни в сдържана усмивка и зае мястото до спътницата си.
Без дори да им се поклони, Рис каза:
— Благодарим ви, че ни отделихте време.
По-младата кралица просто кимна леко и кехлибарените й очи отскочиха към приятелите ни: Касиан и Азриел, застанали от двете страни на прозорците, пред които стояха Илейн и Неста в най-хубавите си дрехи. Градината на Илейн цъфтеше буйно зад тях. Неста беше изпънала гръб, докато другата ми сестра дъвчеше нервно долната си устна.
Мор стоеше от другата страна на Рис с ониксовата кутия на магическото кълбо Веритас в бронзовите си ръце. Синьо-зелената й рокля ми напомняше на спокойните води на Сидра.
Старата кралица ни огледа с присвити очи и изпуфтя.
— След обидното ви поведение миналия път. — Тя хвърли укорителен поглед към Неста. Сестра ми й отвърна с типичната си несломима жар в очите и старицата изцъка с език. — Много дни обмисляхме дали да се върнем. Както виждате, три от нас счетоха обидата за непростима.
Лъжкиня. Обвиняваше Неста, за да посее раздор помежду ни заради онова, което сестра ми бе защитила така пламенно.
— Ако това е най-тежката обида, която сте получавали през животите си — подхванах аз с изненадващо спокоен тон, — бих казала, че ви чака доста неприятна изненада, когато войната се развихри.
Устните на златокосата потрепнаха отново, а кехлибарените й очи пламнаха — същинска лъвица.