Чудех се как Рис успява да се задържи на краката си, макар и облегнат на камината във всекидневната. Двете с Мор седяхме на дивата, мръсни и окървавени. Като всички останали в стаята.
Касиан се беше отпуснал в едно от креслата, пригодени за илириански криле. Разбитото му лице зарастваше достатъчно бавно, за да знам, че е изцедил почти всичката си сила през дългите минути, докато сам защитаваше града. Лешниковите му очи обаче още горяха от ярост.
Амрен не изглеждаше по-добре. Сивите й дрехи висяха на парцали около слабото й тяло, разкривайки пребледнялата кожа отдолу. Почти спеше на дивана срещу нашия, облегнала глава на Азриел, който я наблюдаваше тревожно, въпреки че и неговите собствени рани още кървяха. Сините Сифони върху белязаните му ръце сякаш мътнееха. Напълно изтощени.
Докато аз помагах на оцелелите от Дъгата да се грижат за пострадалите, да броят жертвите и да кърпят квартала си, Рис подновяваше защитните заклинания с малкото сила, останала в арсенала му. От време на време проверяваше как вървят нещата в Дъгата и при едно от посещенията си ми каза, че Амрен е приключила работата си от другата страна на реката.
С помощта на тъмните си сили бе успяла да внедри илюзии в главите на нашествениците, внушавайки им, че са паднали в Сидра и се давят; че летят на стотици метри от земята и е време да се спуснат в бърз устрем, само за да открият, че улицата е някакви си метри от тях и да разбият черепите си в калдъръма. Най-жестоките сред тях бе наказала със собствените им кошмари — докато сърцата им не се бяха пръснали от страх.
Някои бяха паднали в реката, поглъщайки собствената си кръв заедно с водата. Други бяха изчезнали безследно.
— Веларис може и да е в безопасност — отвърна Касиан, без дори да вдигне глава от облегалката на стола, — но докога? Хиберн вече знае за града благодарение на онези проклети кралици. На кого още може да продадат информацията? Само въпрос на време е и другите дворове да ни навестят. И Хиберн отново да свали защитните ни заклинания с помощта на Котела.
Рис затвори очи. Раменете му бяха напрегнати и вече виждах бремето, натежало върху тъмната му глава.
Не исках да го натоварвам допълнително, но трябваше да попитам:
— Ако всички отидем в Хиберн, за да унищожим Котела. кой ще отбранява града?
Мълчание. Рис преглътна.
— Аз ще остана — обади се Амрен. Касиан отвори уста да възрази, но Рис бавно отмести поглед към помощник-командира си. Амрен го погледна в очите. — Ако Рис трябва да замине за Хиберн, то аз съм единствената, която може да удържи фронта, докато пристигне помощ. Днешното нападение беше неочаквано. Като заминете обаче, ще бъдем в готовност. Новите заклинания няма да рухнат толкова лесно.
Мор въздъхна.
— И сега какво?
— Сега ще поспим — отвърна просто Амрен. — Ще се нахраним.
Азриел добави с прегракнал от бойна жар глас:
— А после ще си отмъстим.
Рис не дойде в леглото.
Дори когато излязох от ваната, оставяйки водата мътна от мръсотия и кръв, още го нямаше в стаята.
Затова го потърсих чрез връзката ни и тръгнах към покрива на сковани, стенещи от болка крака. Намерих го седнал в мрака. Гигантските му криле бяха разгърнати зад него и разстлани по плочките.
Настаних се в скута му и увих ръце около врата му.
Той се взираше в града около нас.
— Тази вечер светлините са толкова малко.
Не погледнах. Вместо това проследих линиите на лицето му с палец, после го плъзнах по устните му.
— Ти нямаш вина — пророних тихо.
Очите му се отместиха към мен, едва видими в тъмнината.
— Така ли мислиш? Предадох им града доброволно. Казах, че съм готов да поема този риск, но. Сега не знам кого мразя повече: краля, кралиците или себе си.
Отметнах косата от лицето му. Рис хвана ръката ми.
— Вдигна друга стена в съзнанието си — прошепна той. — Отблъсна ме напълно. Не можех да те достигна.
— Съжалявам.
От гърлото му се изтръгна горчив смях.
— Съжаляваш? Трябва да си впечатлена от себе си. Този щит. И онова, което причини на Атора. — Той поклати глава. — Можеше да умреш.
— Ще ме мъмриш ли?
Той свъси вежди. После зарови лице в рамото ми.
— Как да те мъмря, задето спаси народа ми? Да, иде ми да те удуша, че не си се прибрала у дома, но. Избрала си да се бориш за тях. За Веларис. — Той ме целуна по врата. — Не те заслужавам.
Сърцето ми се сви. Говореше откровено — наистина се чувстваше така. Отново погалих косата му. Следващите ми думи бяха единственият звук в смълчания, притъмнял град.