Касиан се раздвижи отново. Съдраните му криле потрепваха, разплисквайки кръв, мускулите му подскачаха в немощни спазми. Бесните крясъци на Неста накараха очите му да се отворят, премрежени и незрящи, сякаш в отговор на вътрешен позив, на обещанието, което й беше дал. Но болката отново го запрати в несвяст.
Потопиха Неста до раменете. Тя продължаваше да се мята, разплисквайки водата. Крещеше бясно и се съпротивляваше с всички сили.
— И главата — изсъска кралят.
Стражите потопиха с усилие слабите й рамене. И натиснаха кестеняво-златистата й глава.
Тя се опълчи за последно, освобождавайки дългата си, бледа ръка.
Оголи зъби и посочи с пръст краля на Хиберн.
Проклятие.
И обещание.
А когато и главата й потъна, когато тикнаха ръката й във водата, по лицето на краля се изписа леко притеснение.
Тъмната вода побушува още малко. После утихна.
Аз повърнах на пода.
Стражите най-сетне позволиха на Рисанд да коленичи до мен в раснещата локва от кръвта на Касиан — да ме прегърне, докато Котелът се накланяше отново.
Водата се изля и Люсиен вдигна Илейн на ръце. Магическите окови на Тамлин изчезнаха заедно с превръзката на устата му. Той веднага скочи на крака и се озъби на краля. Дори юмрукът, стиснал съзнанието ми, се отпусна. Сякаш кралят знаеше, че победата е негова.
Но не ме интересуваше. Не и докато Неста лежеше върху каменния под.
Веднага усетих, че е различна.
Метаморфозата й беше различна от тази на Илейн.
Усетих го още преди да поеме първата си глътка въздух.
Сякаш Котелът бе принуден да й отдаде повече, отколкото бе възнамерявал. Сякаш Неста се беше борила дори в търбуха му, решена, че щом я пращаха в ада, щеше да вземе проклетия Котел със себе си.
Сякаш сочейки краля на Хиберн, се беше обрекла да му отмъсти на всяка цена.
Неста пое глътка въздух. И когато видях подсилената й красота, заострените й уши. Когато ме погледна.
Ярост. Мощ. Злоба.
В следващия миг всичко това изчезна и лицето й се сбърчи от ужас, но сестра ми не се скова, не се отдаде на страха. Най-сетне беше свободна.
Стана, олюлявайки се на малко по-дългите си, по-слаби крака, изтръгна превръзката от устата си.
И се хвърли към Люсиен. Грабна Илейн от ръцете му и изкрещя:
— Не я докосвай!
Краката на Илейн се подхлъзнаха на пода, но Неста я хвана и докосна угрижено лицето й, раменете й, косата й.
— Илейн, Илейн, Илейн — ридаеше.
Касиан отново се свести — опита да стане, да и се притече на помощ, докато прегръщаше сестра си и повтаряше името и през сълзи.
Но Илейн се взираше в нещо отвъд рамото на Неста.
В Люсиен — чието лице най-сетне виждаше ясно.
Тъмнокафявият и поглед срещна едно ръждиво на цвят и едно метално око.
Неста продължаваше да ридае, да беснее, да оглежда Илейн.
Ръцете на Люсиен увиснаха до тялото му.
И той прошепна на Илейн с пресеклив глас:
— Ти си другарката ми.
66.
Не допуснах думите на Люсиен в съзнанието си.
Неста обаче се завъртя гневно към него.
— Нищо подобно — озъби му се и го блъсна отново.
Люсиен не помръдна и сантиметър. Просто се взираше в Илейн с мъртвешки бледо лице. Сестра ми не пророни и дума. Железният пръстен проблясваше смътно на ръката й.
— Интересно — обади се кралят на Хиберн. — Колко интересно. — После се обърна към кралиците. — Виждате ли? Показах ви не веднъж, а два пъти, че е безопасно. Коя ще претърпи Метаморфозата първа? Може пък и вие да се сдобиете с красив елфически господар за другар.
Най-младата кралица пристъпи напред, стрелкайки очи между елфите в залата. Сякаш само трябваше да си избере някой.
Кралят се засмя.
— Така да бъде.
Обля ме омраза, толкова свирепа, че не можех да я овладея. Бойният и вик заглуши всяка друга песен в сърцето ми. Щях да ги избия. Щях да ги избия до крак…
— Щом си склонен да правиш сделки — обади се внезапно Рис, стана на крака и ме вдигна със себе си, — ще ти предложа една.
— Хм?
Рис сви рамене.
Не. Без повече сделки — без повече саможертви. Нямаше да му позволя да се раздава повече.
Край.
А ако кралят откажеше, ако ми оставаше само да гледам как приятелите ми умират в ръцете му.
Не можех да го приема. Не можех да понеса такова нещо.