А Рис и новото ми семейство. досега не бяха имали нужда от мен — не истинска. Трябваше единствено да обезвредя Котела.
Но аз ги бях предала. Също както бях предала сестрите си, чиито животи бях съсипала.
Замислих се за пръстена у дома. За халката върху пръста на Илейн, дадена и от мъж, който най-вероятно щеше да я убие в новия и облик. Ако Люсиен изобщо я пуснеше да се върне на онова място.
Замислих се за всички неща, които исках да нарисувам — и нямаше да мога.
Но за тях, за семейството ми — и кръвното, и избраното, за другаря ми. Идеята, която ме осени, като че ли не ме плашеше толкова.
И не се страхувах.
Паднах на колене в неудържим спазъм, стиснах главата си с ръце и заскърцах със зъби, докато от гърлото ми се изтръгваха вопъл след вопъл и скубех косите си.
Онзи магически юмрук не успя да ме сграбчи отново, преди да избухна.
Рис опита да ме хване, но аз освободих силата си — само онази чиста, бяла светлина успя да се изплъзне покрай защитните заклинания на краля. Светлината, която беше само за Рис, съществуваше само заради него. Дано ме разбереше.
Изригна в залата и струпалите се наоколо войници извърнаха лица и заотстъпваха назад.
Дори Рис застина на място, докато кралят и кралиците гледаха с отворени от смайване усти. Сестрите ми и Люсиен също се бяха обърнали към мен.
Дълбоко в светлината на деня намерих нещо друго. Очистителна, бистра сила. Унищожителката на проклятия — унищожителката на заклинания. Лъчите обходиха всичко в тронната зала, разкриха ми всяка магия, всяко вълшебство, показаха ми пътя. Пламнах още по-ярко, докато очите ми търсеха и търсеха.
Защитните заклинания бяха преплетени неразривно в костените стени на замъка.
Отново накарах светлината да избухне — ловък трик, който ми даде време да изтръгна заклинанията от древните им корени.
Сега оставаше само да изиграя ролята си.
Светлината избледня, а аз лежах свита на пода, скрила глава между ръцете си.
Тишина. Всички се взираха в мен безмълвно.
Дори Юриан бе спрял да злорадства от мястото си до стената.
Свалих ръце, гълтайки жадно въздух, и примигах, докато очите ми не намериха Тамлин. После обходиха тълпата, кръвта и приятелите ми, само за да се върнат на него.
— Тамлин? — прошепнах.
Той не помръдна от мястото си. Отвъд него кралят ме наблюдаваше изумено. Дали знаеше, че съм изкоренила защитните му заклинания, дали подозираше какво бях намислила — тези въпроси не ме интересуваха в момента.
Примигах отново, сякаш опитвах да избистря съзнанието си.
— Тамлин?
Огледах ръцете си, кръвта по тях, а когато обърнах очи към Рис, към мрачните лица на приятелите си и подгизналите ми, безсмъртни сестри.
Заотстъпвах уплашено от Рис, който впери смаян, недоумяващ поглед в мен.
Заотстъпвах към Тамлин.
— Тамлин — пророних името му отново. Люсиен пристъпи между двете ни с Илейн. Аз обаче се завъртях към краля на Хиберн. — Къде… — Отново погледах Рисанд. — Какво си ми направил? — прошепнах гърлено. И направих още крачка към Тамлин. — Какво си ми направил?
Изведи ги. Изведи сестрите ми оттук.
Моля те, влез в играта ми. Моля те…
По връзката ни нямаше нито звук, нито щит, нито капка чувство. Силата на краля я заприщваше непреодолимо. И не можех да и се противопоставя, нищо че бях унищожителката на проклятия.
Рис обаче пъхна ръце в джобовете си и каза ехидно:
— Как се освободи?
— Какво? — кипна Юриан, отблъсна се от стената и закрачи бясно към нас.
Аз се обърнах към Тамлин, мъчейки се да прогоня мисълта, че и чертите на лицето му, и мириса му, и дрехите му ми се струваха някак чужди. Той ме наблюдаваше мнително.
— Не му позволявай да ме отведе отново, не му позволявай. не му.
За миг осъзнах какво правя и от гърлото ми рукнаха треперливи вопли.
— Фейра — пророни тихо Тамлин.
И разбрах, че съм успяла.
Заридах още по-неутешимо.
Изведи сестрите ми — замолих Рис през безжизнената ни връзка. — Премахнах защитните заклинания. Пътят ви е отворен. Изведи ги.
— Не му позволявай да ме отведе — простенах отново. — Не искам да се връщам на онова място.
А когато погледнах към Мор, към сълзите по лицето й, докато помагаше на Касиан да се изправи, разбрах, че знае какво правя. Но сълзите мигновено се превърнаха в тъга по Касиан и тя извърна потресен поглед към Рисанд.
— Какво си причинил на горкото момиче? — изплю срещу него.
Рис килна глава.
— Как успя, Фейра?
Беше окъпан в кръв. Последната ни игра — това щеше да е последната ни игра.