Изблъска Люсиен с длан в гърдите, хвана сестрите ми за ръцете и изчезна. Ревът на Люсиен разтърси залата.
И продължаваше да отеква в ушите ми, когато Рис се спусна към Азриел и Касиан и без дори да ме погледне, ответря и трима им.
Кралят скочи на крака и забълва ругатни към стражите и Юриан, задето не бяха задържали сестрите ми. Задето не бяха усетили, че нещо не е наред със защитните заклинания на двореца.
Но аз почти не го чувах. В главата ми цареше тишина. Тишина на мястото на ироничния смях и злорадството. Брулена от вятъра пустош.
Люсиен клатеше задъхано глава.
— Върни я — озъби се на Тамлин през гневните ругателства на краля.
Другар — другар, възпламенен от инстинкта да защитава своето.
Тамлин не му обърна внимание. И аз последвах примера му. Едвам стоях на краката си, но отидох пред трона, където кралят вече седеше, стиснал страничните облегалки с такава сила, че кокалчетата на ръцете му се белееха.
— Благодаря — пророних с ръка на сърцето. С бледа, небелязана ръка. — Благодаря.
Той просто вдигна очи към кралиците, отстъпили на почтено разстояние.
— Започнете.
Кралиците се спогледаха помежду си и със смаяните си стражи, после запристъпваха бавно към Котела с раснещи усмивки на лица. Като вълци, обкръжаващи беззащитна плячка. Една от тях нахока сестра си, задето се е опитала да я изпревари, а кралят им каза нещо, което дори нямах желание да чуя.
Юриан закрачи към Люсиен сред настаналата врява с подигравателна усмивка на лице.
— Знаеш ли какво правят илирианските копелета с красивите жени? Съвсем скоро няма да имаш другарка. не и в нормално състояние.
Люсиен му изръмжа злобно.
Аз се изплюх в краката на Юриан.
— Върви по дяволите, противна гад.
Ръцете на Тамлин стиснаха раменете ми. Люсиен се завъртя към мен и металното му око се присви, жужейки в орбитата си. Вековете на култивирана цивилизованост овладяха гнева му.
А аз самата нямах никакви опасения.
— Ще си ги върнем — уверих го тихо.
Люсиен обаче ме наблюдаваше съмнително. Твърде съмнително.
Обърнах се към Тамлин.
— Води ме у дома.
В този миг гласът на краля се извиси над препирните на кралиците.
— Къде е?
Предпочитах подигравателния, арогантен тон пред безизразния, брутален вик, който проряза въздуха в залата.
— Ти. ти трябваше да носиш Книгата на Диханията — рече той. — Чувствах я тук, беше.
Целият замък се сгърчи, когато кралят осъзна, че Книгата не е в моя джоб.
— Твоя грешка — отвърнах просто аз.
Ноздрите му се разшириха. Дори морето под нас като че ли се сви от ужас пред върлия гняв, избелил червендалестото му лице. Но той само примига и бурята стихна.
— Когато си върна Книгата, очаквам присъствието ти тук — нареди строго на Тамлин.
Сила с аромат на люляк и кедър, и пролетна зеленина се изви около мен. Всеки момент щяхме да се ответреем — през дупката в защитните заклинания, която никой нямаше представа, че аз бях отворила.
Затова казах на краля и Юриан, и кралиците, спорещи коя ще влезе първа в Котела:
— Собственоръчно ще запаля кладите ви заради онова, което причинихте на сестрите ми.
После изчезнахме.
68.
Рисанд
Кацнах на пода в градската къща и Амрен мигновено се притече на помощ, ругаейки при вида на крилете на Касиан. И дупката в гърдите на Азриел.
Дори нейните целебни сили не можеха да излекуват и двама им. Не, трябваше ни истински лечител за всеки от тях, и то веднага, защото ако Касиан загубеше крилете си. знаех, че би предпочел да умре. Като всеки друг илирианец.
— Къде е тя? — попита Амрен.
Къде е тя къде е тя къде е тя
— Разкарай Книгата оттук — наредих й вместо отговор и хвърлих парчетата на пода. Не исках дори да я докосвам — толкова лудост и отчаяние, и радост съчетаваше в
себе си. Амрен пренебрегна заповедта ми.
Мор още я нямаше — навярно криеше Неста и Илейн на някое безопасно място.
— Къде е тя? — попита отново Амрен, притискайки длан към раздрания гръб на Касиан. Знаех, че не говори за братовчедка ми.
Сякаш призована от мислите ми, Мор се появи — задъхана и бледа. Свлече се на пода пред Азриел и изтръгна с окървавени, разтреперани ръце стрелата от гърдите му, оплисквайки килима с кръв. Натисна с пръсти раната му, откъдето бликна светлина, докато силата й скрепяваше разкъсаните кости, плът и вени.
— Къде е тя? — не се отказа Амрен.