— Но вече има крепостни стени…
— Никой не знае колко са се промъкнали, преди да поправим стените. Вчера Люсиен е убил петима наги.
Завъртях глава към Люсиен, който изтръпна видимо. Не ми беше казал нищо на вечеря. Беше ме излъгал, когато попитах защо накуцва. Стомахът ми се преобърна, не само заради лъжата, но… наги. Понякога сънувах как ги избивам, окъпана в кръвта им, как се хилят змийски насреща ми, мъчейки се да ме накълцат на парчета в гората.
— Не мога да върша работата си, ако постоянно се тревожа за теб — обясни тихо Тамлин.
— Няма защо да се притесняваш за мен.
Все пак силата и скоростта на Върховен елф ми даваха голям шанс да се измъкна, ако ми се случеше нещо.
— Моля те… умолявам те, направи ми тази услуга — продължи Тамлин. Жребецът изцвили нетърпеливо и той погали мускулестия му врат. Останалите вече препускаха в лек галоп и първият ездач тъкмо навлизаше в горската сянка. Тамлин посочи с брадичка към алабастровото имение зад мен. — Сигурен съм, че има с какво да помагаш и у дома. Може и да порисуваш. Защо не изпробваш новия комплект, който ти подарих за Зимното слънцестоене?
В имението не правех нищо друго, освен да планирам сватбата ни, тъй като Алис не ми позволяваше да се захващам с физически труд. Не заради връзката ми с Тамлин и защото предстоеше да му стана съпруга, а… заради онова, което бях сторила за нея, момчетата й и цял Притиан. Всички слуги се държаха така, някои още плачеха от благодарност, когато се разминавахме по коридорите. А що се отнасяше до рисуването…
— Хубаво — склоних накрая. Насилих се да срещна очите му и да му се усмихна. — Внимавай. — Добавих искрено. Мисълта, че бе тръгнал на лов за чудовищата, служили някога на Амаранта…
— Обичам те — прошепна Тамлин.
Аз кимнах и му отвърнах със същите думи, а той потегли в тръс към Люсиен, който го чакаше с леко свъсени вежди. Не ги изпратих с поглед.
Минах бавно през отвора в живия плет на градината, докато пролетните птички наоколо чуруликаха ведро, а чакълът скрибуцаше под тънките ми подметки.
Ненавиждах пъстрите рокли, които се бяха превърнали в моя ежедневна униформа, но просто сърце не ми даваше да се оплача на Тамлин — не и при положение, че той ми ги купуваше и толкова се радваше да ме вижда в тях. Не и като се имаше предвид, че опасенията му бяха основателни. Започнех ли отново да се обличам в панталони и туники, да се окичвам с оръжия като с изящни бижута, хората щяха да ме възприемат по друг начин. Затова носех рокли и разрешавах на Алис да ми прави прически — само и само народът да живее в известно спокойствие.
Тамлин ми позволяваше да прикрепям поне кинжала в украсената със скъпоценни камъни ножница на хълбока ми. И двете ми бяха подарък от Люсиен — кинжалът от времето преди сблъсъка с Амаранта, а ножницата от седмиците след поражението й, когато постоянно разнасях със себе си множество оръжия. „Ако ще се въоръжаваш до зъби, може поне да изглеждаш добре“, беше обяснил.
Но дори сто години да цареше мир, едва ли щях да стана сутрин от леглото, без да грабна ножа си.
Сто години.
Имах толкова — разполагах с цели векове пред себе си. Векове с Тамлин, векове на това красиво, спокойно място. Може би, рано или късно, щях да се съвзема. Или пък не.
Спрях пред стълбището, водещо към входа на потъналата в диви рози и бръшлян къща, и погледнах надясно — към приказната розова градина и прозорците отвъд нея.
Влизала бях в онази стая — някогашното ми художническо ателие — само веднъж… при завръщането ми.
И всички картини, бои, четки и празни платна, очакващи да излея историите, чувствата и сънищата си върху тях… ме бяха отвратили.
Мигновено бях изхвърчала навън… и повече не се върнах.
Вече не колекционирах в съзнанието си цветове, чувства и материи, не им обръщах внимание. Не можех да погледна дори картините в имението.
Сладък женски глас извика името ми откъм отворените врати на къщата и напрежението в раменете ми се разсея донякъде.
Ианта. Върховната жрица с благородническа кръв и приятелка на Тамлин от детинство, която си беше наумила да помага с планирането на сватбеното тържество.
И да се прекланя пред двама ни с Тамлин, сякаш бяхме нови богове, благословени и избрани от самия Котел.
Не че се оплаквах — все пак Ианта познаваше всеки в двора и извън него. По време на приеми и официални вечери се навърташе край мен и ми подаваше информация за присъстващите. Благодарение на нея се бях измъкнала жива от веселяшката вихрушка по време на Зимното слънцестоене. Тя ръководеше всички церемонии. Освен това на драго сърце й позволявах да избира венците, гирляндите и сребърните прибори.