12.
През първата седмица след завръщането ми не ми беше позволено да се отдалечавам от къщата.
Безименна заплаха бе проникнала в земите ни и Тамлин и Люсиен бяха свикани да се борят с нея. Попитах приятеля ми каква е, но… той придоби онова изражение, което винаги превземаше лицето му, когато искаше да ми отговори, но предаността към Тамлин го спираше. Затова не попитах отново.
Веднага щом двамата напуснаха, Ианта се завърна — да ми прави компания, да ме защитава… кой знае.
Само тя имаше право да влиза в къщата. Шумната групичка придворни лордове и дами, почти постоянно присъствие в дома на Тамлин, бяха учтиво отпратени заедно с личните им прислужници. Поне за това се благодарях, вече нямаше опасност да се натъкна на тях из коридорите на имението или в градината и да ми се налага да преравям паметта си за имената им, историите им… и да понасям тайните им погледи, отправени към татуировката ми. Но знаех, че Тамлин харесваше компанията им, някои от тях наистина му бяха стари приятели и той обичаше домът му да ехти от смях и глъч. Въпреки това долавях как някои сред тях си разменяха думи като спаринг партньори — хубавички слова, прикриващи жлъчни обиди.
Радвах се на тишината, нищо че започваше да ми натежава, да изпълва главата ми, докато в нея не останеше нищо друго, освен… пустош.
Вечност. Такава ли щеше да е моята?
Обграждах се с книги, с истории за хора и места, за които никога не бях чувала. Навярно само те ми пречеха да потъна в пълно отчаяние.
Тамлин се върна след осем дни, целуна ме бегло по челото и ме огледа от глава до пети, после се запъти към кабинета. Където го чакаше Ианта с новини.
Които не ми се полагаше да чуя.
Останала сама в коридора, изпратих с поглед двама им със закачулената жрица до двойната врата в отсрещния му край, а в следващия момент мярнах червено…
Вцепених се за миг, но инстинктът ме накара да се завъртя…
Не беше Амаранта.
Люсиен.
Червената коса беше негова, не нейна. Намирах се в имението, не в онази тъмница…
Очите на приятеля ми — и металното, и другото — гледаха ръцете ми.
Ноктите ми растяха, извиваха се. Не бяха изтъкани от сенки, а съвсем истински, като онези, които бяха раздирали бельото ми стотици пъти…
Спри спри спри спри спри…
Спрях.
Ноктите се разнесоха из въздуха като дим от духната свещ.
Люсиен погледна към Тамлин и Ианта, без да усети какво се беше случило току-що, после кимна безмълвно като знак да го последвам.
Тръгнахме по голямото стълбище към втория етаж, чиито коридори пустееха. Не поглеждах картините по стените им. Нито слънчевата градина отвъд високите прозорци.
Подминахме моята стая, подминахме и неговата, а накрая влязохме в малък кабинет, който видимо бе необитаем.
Той затвори вратата след мен и се облегна на дървото.
— От колко време се появяват ноктите? — попита тихо.
— За пръв път ми се случва. — Гласът ми звучеше глухо в ушите ми.
Люсиен ме огледа — ярката лилавочервеникава рокля, която Ианта ми беше избрала тази сутрин, лицето, на което не виждах смисъл да придавам ведро изражение…
— Не мога да ти помогна особено — продължи дрезгаво той, — но поне ще говоря с него тази вечер. За обучението. Силите ти ще се проявяват независимо от това дали ги упражняваш, или не… без значение дали някой те гледа. Ще говоря с него тази вечер — повтори той.
Но аз вече знаех какъв ще е отговорът.
Посегнах да отворя вратата, на която се беше облегнал, и Люсиен не ме спря. Тръгнах си, без да кажа и дума повече. Спах до вечеря и станах, колкото да ям, а като слязох на долния етаж, виковете на Тамлин, Люсиен и Ианта ме изпратиха обратно към стълбището.
— Ще я намерят и ще я убият — изсъска Ианта на Люсиен.
— Рано или късно ще я надушат, така че не виждам разлика — отвърна гръмогласно Люсиен.
— Разликата е там — процеди гневно Ианта, — че поне сега само ние знаем. Да не мислиш, че единствено Фейра ще пострада заради откраднатите от Великите господари сили? Децата ви — обърна се тя към Тамлин — също ще ги наследят. И господарите го знаят. Ако не убият Фейра веднага, може да се досетят колко полезно би било и те самите да се облагодетелстват с потомство от нея.
Стомахът ми се преобърна при мисълта, че може да ме отвлекат и да ме държат за… разплод. Но нима бе възможно един Велик господар да постъпи така?
— Ако някой от Великите господари направи подобно нещо — продължи Люсиен, — останалите няма да застанат зад него. Ще понесе гнева на шест двора. Никой не е толкова глупав.