Последвах го, нареждайки:
— Винаги ще има някаква заплаха. Винаги ще има конфликт или враг, или нещо друго, което да ме държи заточена тук.
Той спря пред грамадните дъбови врати, поправени с такава преданост, след като тварите на Амаранта ги бяха разрушили.
— Та ти дори не можеш да спиш нощем — отвърна внимателно той.
— Нито пък ти — парирах го аз.
Тамлин обаче продължи невъзмутимо:
— Едва понасяш присъствието на други хора…
— Обеща ми. — Гласът ми пресекна. И вече не ме беше срам да се моля. — Имам нужда да изляза от тази къща.
— Помоли Брон да ви изведе на езда с Ианта…
— Не искам да излизам на езда! — Разперих ръце. — Не искам да излизам на езда, нито на пикник, нито да бера диви цветя. Искам да правя нещо смислено. Вземи ме с вас.
Момичето, което се бе нуждаело от закрила, безопасност и спокойствие… беше умряло В недрата на Планината. Аз бях умряла и нямаше кой да ме защити от всичкия ужас, преди вратът ми да се счупи. Затова се бях защитила сама. И отказвах да предам онази част от себе си, която се бе възродила и трансформирала В недрата на Планината. Тамлин си беше възвърнал силите, беше станал закрилникът, който копнееше да бъде.
Аз пък вече не бях човешкото момиче, нуждаещо се от глезене и угаждане, от удобства и лесен живот. Не знаех как да ги пожелая отново. Как да стана смирена.
Ноктите на Тамлин изскочиха.
— Дори да поема този риск, неовладените ти способности ще са ни по-скоро в тежест.
Все едно ме замеряше с камъни — толкова силно, че усещах как се пропуквам. Въпреки това вдигнах брадичка и заявих:
— Идвам с вас, независимо дали ти харесва, или не.
— Никъде няма да ходиш — отсече и излезе през вратите с извадени нокти. Вече слизаше по стълбището, когато достигнах прага.
Където се блъснах в невидима стена.
Залитнах назад и умът ми заиздирва логично обяснение на случилото се. Бях построила същата стена онзи ден в кабинета, затова се разтършувах из отломките от душата и сърцето ми за някаква връзка с онзи щит — може би аз самата се бях блокирала. Но тялото ми не излъчваше никаква сила.
Протегнах ръка към откритото пространство между двете врати. И пръстите ми се опряха в нещо твърдо.
— Тамлин — пророних.
Но той вече вървеше по чакълестия път към желязната порта. Люсиен още стоеше в дъното на стълбището и ме гледаше с бледо, бледо лице.
— Тамлин — извиках, бутайки стената.
Той не се обърна.
Блъснах юмрук в невидимата преграда. Тя не помръдна — солиден, втвърден въздух. А още не познавах собствените си способности достатъчно добре, че да опитам да мина през нея, да я разбия… Бях се съгласила да не упражнявам уменията си заради него…
— Не си прави труда — посъветва ме Люсиен. Тамлин излезе през портата и изчезна с ответряне. — Затворил те е в къщата. Всички останали могат да влизат и излизат… с изключение на теб. Ще си свободна чак когато вдигне щита.
Беше ме затворил в къщата.
Ударих щита отново. И отново.
Нищо.
— Просто… бъди търпелива, Фейра — рече плахо Люсиен и закрачи след Тамлин. — Моля те. Ще видя какво мога да направя. Ще пробвам отново.
Почти не го чувах заради бученето в ушите ми. Не изчаках да го видя как минава през портата, изчезвайки отвъд нея.
Бях затворник в къщата на Тамлин.
Спуснах се към най-близкия прозорец във фоайето и го отворих със замах. Свеж пролетен полъх влетя през него и аз посегнах да бръкна в отвора, но пръстите ми отскочиха от невидимата стена. Гладък, твърд въздух отвърна на допира ми.
Стана ми трудно да дишам.
Бях в капан.
Заклещена бях в тази проклета къща. Все едно се връщах В недрата на Планината, в онази килия…
Заотстъпвах назад с леки, бързи крачки и се блъснах в дъбовата маса в центъра на фоайето. Никой от близките стражи не дойде да види какво е станало.
Беше ме впримчил тук; беше ме заключил.
Спрях да виждам мраморния под и картините по стените… и внушителното стълбище зад мен. Спрях да чувам чуруликането на птиците и ветреца отвъд завесите.
В следващия момент разтърсваща чернота изникна изпод краката ми и ме погълна с грохот.
Едва сдържах писъка си, едва не рухнах на десет хиляди парчета. Вместо това се свлякох на мраморния под, превих се над коленете си и обгърнах разтрепераното си тяло с ръце.
Беше ме затворил тук, затворил, затворил…
Трябваше да намеря изход; с толкова мъки бях успяла да избягам от един затвор, а сега, сега…
Ответряне. Можех да изчезна и да се появя някъде другаде, на някое открито, свободно място. Потърсих силата си, потърсих нещо, което да ми покаже изхода. Но не намерих нищо. Нямах нищо и се бях превърнала в нищо и не можех да се измъкна…