Но…
— Като се върна…
— Понеже това ти посещение в палата не е част от ежемесечната ни уговорка, не си длъжна да се връщаш. — Той потри слепоочието си. — Освен ако ти самата не изявиш желание.
Мисълта потъна в съзнанието ми като камък в езеро. Вътре цареше такъв покой, такава… пустота.
— Той ме затвори в онази къща — смогнах да изрека накрая.
Сянка на могъщи криле се разгърна зад стола на Рисанд, но лицето му остана спокойно, когато отвърна:
— Знам. Почувствах го. Макар и щитовете ти да бяха вдигнати… поне този път.
Вперих очи в неговите.
— Нямам къде другаде да отида.
Изречението прозвуча като въпрос и молба едновременно.
Той махна с ръка и крилете се разсеяха.
— Добре дошла си да останеш колкото желаеш. Завинаги, ако така решиш.
— Ще… ще трябва да се върна рано или късно.
— Само кажи, и е сторено.
Говореше сериозно. Макар и пламъкът в очите му да ми подсказваше, че идеята не му харесва, щеше да ме върне в Двора на Пролетта веднага щом поисках.
Да ме върне в убийствената тишина и гъмжащите от стражи коридори, и летаргичния живот, състоящ се само от рокли, вечери и приеми.
Рисанд преметна глезена на единия си крак върху коляното на другия.
— Когато дойде тук за пръв път, ти отправих предложение: помогни ми и ще имаш храна, подслон, дрехи… Всичко.
Някога бях живяла като просякиня. Мисълта да се върна към този живот…
— Ще работиш за мен — поправи ме Рисанд. — А и бездруго съм ти длъжник. Останалото ще измислим в движение.
Отправих поглед на юг, сякаш виждах Двора на Пролетта отвъд планината. Тамлин щеше да е бесен. Щеше да направи имението на пух и прах.
Но той ме беше… беше ме затворил. Дали защото изобщо не ме разбираше, или защото престоят В недрата на Планината беше прекършил съзнанието му… но ме беше затворил в онази къща.
— Няма да се върна. — Думите прокънтяха в мен като погребален звън. — Не и докато… докато не измисля как да постъпя.
Ударих с юмрук по стената от гняв и тъга… и пълно отчаяние, а палецът ми докосна голата кожа, където доскоро бе лежал пръстенът.
Не биваше да насилвам нещата. Може би… може би един ден Тамлин щеше да проумее грешката си. Да излекува дълбоката си рана от покваряващия душата страх. Може би и аз самата щях да се възстановя. Кой знаеше.
Съзнавах само, че върнех ли се в имението, заключеше ли ме там още веднъж… можеше да довърши започнатото от Амаранта.
Рисанд ми подаде чаша горещ чай.
— Изпий го.
Взех я и позволих на топлината да проникне в скованите ми пръсти. Той ме погледа, докато не отпих глътка, после отново отправи взора си към планината. Отпих още една глътка — мента и… женско биле и някаква друга билка.
Нямаше да се върна. Кой знае… може би така и не се бях върнала. Не и от В недрата на Планината.
Като изпих половината чай, реших, че трябва да кажа нещо, каквото и да било, за да разсея смазващата тишина.
— Онзи мрак… от теб ли съм го наследила?
— Не е изключено.
Пресуших чашата.
— Но не и крилете ти?
— Ако си получила хамелеонската дарба на Тамлин, вероятно можеш и сама да си направиш криле.
При мисълта за това, за ноктите, които ми бяха пораснали онзи ден пред Люсиен, по гръбнака ми пробяга тръпка.
— А останалите Велики господари? Ледът е от Двора на Зимата, това поне е ясно. Но онзи щит, който направих от втвърден вятър… той откъде е? Какво може да съм получила от останалите? Ответрянето свързано ли е с точно определен господар?
Той се замисли.
— Вятър? Вероятно е от Двора на Деня. А ответрянето не е ограничено само до някой от дворовете. Зависи изцяло от собствения ти запас от сили… и владеенето им. — Не ми се говореше за това, че не бях напреднала ни най-малко. — А що се отнася до дарбите, наследени от всички останали… В твои ръце е да откриеш какви са.
— Трябваше да се досетя, че добрата ти воля ще се изпари скоропостижно.
Рис се засмя тихо и стана на крака. Протегна мускулестите си ръце и раздвижи врата си, сякаш седеше в онова кресло от много, много време. Цяла нощ.
— Почини си ден-два, Фейра — посъветва ме после. — После започни да търсиш отговори. Мен ме чака работа в друга част от земите ми, ще се върна до края на седмицата.
Въпреки че бях спала дълго, чувствах ужасна умора — в костите ми, в потъпканото ми сърце. Като не отвърнах, Рис тръгна между колоните от лунен камък.
Представих си как ще прекарам следващите няколко дни: в самота, в безделие и в компанията единствено на собствените ми ужасяващи мисли. Затова се обадих, без дори да се замислям.