Тамлин плащаше за дрехите ми, но Ианта ги подбираше. Тя беше сърцето на своя народ, предопределена от Ръката на Богинята да го изведе от отчаянието и мрака.
Нямах основание да се съмнявам в нея. Досега нито веднъж не ме беше подвела и вече не изпитвах ужас от дните, които прекарваше в храма с поклонниците и последователите си. Е, и в този момент предпочитах да съм в компанията на Ианта, вместо отново да потъна в тягостното си ежедневие.
Събрах в шепа воалените поли на цикламената си рокля и изкачих мраморното стълбище към входа на къщата.
„Следващия път — обещах си. — Следващия път ще убедя Тамлин да ме вземе с тях в селото.“
— О, не може да слагаме точно нея до него. Ще си раздерат гърлата един на друг и ще оцапат с кръв хубавите ни покривки. — Ианта сбърчи чело изпод гълъбовосивата си качулка, нагърчвайки татуировката, изобразяваща различните фази на Луната върху него, и задраска името, което едва преди секунди беше включила в списъка с подредбата на гостите около масата.
Денят беше топъл и в стаята бе малко задушно въпреки ветреца, който проникваше през отворените прозорци. Ианта обаче не събличаше робата с тежка качулка.
Всички Върховни жрици носеха широките, изкусно усукани роби, състоящи се от незнайно колко катове, което обаче далеч не им придаваше скромен вид. Фината талия на Ианта се открояваше благодарение на изящен колан от прозрачни небесносини камъчета, всяко съвършено овално и инкрустирано в лъскаво сребро. Върху качулката й блестеше красива сребърна диадема с голям камък в средата, застъпваща преметнато нагоре парче плат, което жрицата спускаше върху челото и очите си, когато трябваше да се помоли, да отправи апел към Котела или Майката, или просто да помисли.
Веднъж ми бе показала как изглежда със свалено було: виждаха се само носът й и плътните й, чувствени устни. Гласът на Котела. Гледката ми се беше сторила някак обезпокоителна — покривайки горната част на лицето си, духовитата, остроумна жена, която познавах, се беше превърнала в застинало изображение, в нещо Друго. За щастие, през повечето време държеше парчето плат вдигнато. Понякога дори сваляше качулката изцяло, за да си поиграе слънцето с дългата й, леко вълниста златиста коса.
Сребърните пръстени по изящните и пръсти сияеха ярко, докато изписваше поредното име.
— Това е същинска игра — въздъхна през чипия си нос. — Всички фигури по дъската се борят за власт и надмощие, готови да пролеят кръв, ако се наложи. Сигурно още не можеш да свикнеш.
Толкова разкош и богатства, а зверствата оставаха. Върховните елфи не бяха като вятърничавите благородници на простосмъртния свят. Не. Стигнеше ли се до кръвна вражда, някой неизменно се превръщаше в купчина месо. Буквално.
Някога близостта им ме ужасяваше.
Стиснах пръсти в юмрук и ги отпуснах, съживявайки татуировките по кожата си.
Сега вече можех да се бия рамо до рамо с тях, срещу тях. Не че бях опитвала.
Твърде изкъсо ме следяха, наблюдаваха ме неотлъчно. Защо булката на Великия господар трябваше да се учи на бойно изкуство, щом вече живееха в мирна страна? Така реагира и самата Ианта, когато веднъж на вечеря допуснах грешката да и спомена намерението си. Тамлин, за моя радост, виждаше и двете страни на монетата: трябваше да умея да се защитавам… но злите езици не спяха.
— И при хората не е по-различно — отвърнах накрая. И понеже Ианта беше единствената от новото ми обкръжение, която не гледаше на мен с особена почуда и страх, добавих: — Сестра ми Неста щеше да се впише прекрасно тук.
Жрицата килна глава и слънчевите лъчи озариха синия камък върху качулката й.
— А като стана дума, ще ни гостува ли простосмъртният ти род?
— Не.
Дори не ми беше хрумнало да ги поканя. Не исках да ги излагам на опасностите на Притиан. И да виждат в какво съм се превърнала.
Тя почука с дългия си, тънък показалец по масата.
— Но нали живеят много близо до стената? Ако за теб е важно да присъстват, с Тамлин можем да им осигурим безопасно пътешествие дотук.
В часовете ни заедно и бях разказала за селото и къщата, в която сега живееха сестрите ми, за Айзък Хейл и Томас Мандрей. За Клер Бедор обаче не и бях споменала, нито за случилото се със семейството й.
— Сестра ми Неста презира от все сърце вашата раса — обясних, прогонвайки спомена за човешкото момиче и злата и участ.
— Нашата раса — поправи ме тихо Ианта. — Вече говорихме по въпроса.