— Какво е това място?
Рис облегна широкото си рамо на резбованата дъбова каса, отвъд която се забелязваше гостната, и скръсти ръце.
— Това е моята къща. Е, една от двете ми в града. Другата е за по-… официални срещи, но тази е само за мен и семейството ми.
Ослушах се за прислужници, но не чух нито звук. И май така беше по-добре, отколкото разни непознати да ме зяпат втренчено.
— Нуала и Серидуен са тук — обясни той, разтълкувал погледа ми, устремен към коридора зад нас. — Но като изключим тях, двамата с теб сме сами.
Напрегнах се. Не че положението в Двора на Нощта беше различно, но… тази къща ми се струваше много, много по-малка. Тук нямаше как да му се измъкна. Освен ако не излезех в града.
На територията на простосмъртните не бяха останали градове. Макар че на континента вече изникваха нови и нови, пълни с изкуство, академии и занаяти. Някога Илейн искаше двете да заминем за някой от тях заедно. Ала май тази възможност се беше изпарила.
Рисанд отвори уста, но в този момент силуетите на две високи, здрави тела се появиха от другата страна на вратата с матово стъкло. Единият почука по нея с юмрук.
— Размърдай се, лентяй такъв — провлачи дълбок мъжки глас от антрето.
Бях толкова упоена от умората, че крилата над двете тъмни фигури не ми направиха особено впечатление.
Рис дори не погледна към вратата.
— Запомни две неща, скъпа ми Фейра.
Блъскането продължи и вторият непознат каза на спътника си:
— Ако ще се караш с него, поне изчакай да закусим. — Глас като оживяла сянка, тъмен, гладък и… студен.
— Извинявай, ама кой ме измъкна от леглото толкова рано? — оплака се първият.
После добави: — Все да си пъхнеш носа в чуждите работи.
По устните на Рис като че ли се появи усмивка, но той продължи:
— Първо, никой — никой — освен двама ни с Мор не може да нахлува с ответряне в тази къща. Защитена е със заклинания, щитове и още заклинания. Допускат се само хора по моя — и твоя — покана. Тук си в безопасност; както и навсякъде из града. Стените на Веларис са добре охранявани и врагове не са прониквали през тях цели пет хиляди години. Зложелатели влизат в града само с мое разрешение. Затова можеш спокойно да се разхождаш из него, да правиш каквото си поискаш и да се срещаш с когото си поискаш. Онези двамата в антрето — добави той с блеснал поглед — вероятно ще отпаднат от списъка ти с потенциални приятели, ако продължават да тропат по вратата като разглезени хлапета.
Още един удар, подчертан от гласа на първия посетител.
— Много добре знаеш, че те чуваме, дръвник такъв.
— Второ — продължи Рис, — що се отнася до двамата идиоти пред вратата ми, ти решаваш дали искаш да се запознаеш с тях още сега, или като една умна жена да се качиш на горния етаж, да поспиш и да облечеш подходящи за града дрехи, докато аз пребивам единия от тях заради обидно отношение към Великия му господар.
Очите му искряха толкова силно, че изглеждаше… подмладен. По-близо до простосмъртните. Изражението му се отличаваше безкрайно от ледения гняв, който бях видяла по лицето му, събуждайки се на онзи диван…
Когато бях решила, че няма да се върна у дома.
… че Дворът на Пролетта навярно не ми е дом.
Давех се в онова познато блато, борех се да стигна до повърхност, която не знаех дали съществува. Бях спала толкова време, а се чувствах…
— Просто ела да ме извикаш, като си тръгнат.
Радостта в очите му угасна и тъкмо щеше да каже нещо, когато женски глас — отривист и нахакан — се обади иззад двамата мъже в антрето.
— Вие, илирианците, сте по-нетърпими от котки, мяучещи да ги пуснат през задната врата. — Валчестата дръжка се завъртя наляво-надясно. Жената шумно въздъхна. — Ама ти сериозно ли, Рисанд? Заключил си ни навън?
Опитах да отблъсна непоносимата тежест още поне за миг и се отправих към стълбището, на чийто връх сега стояха Нуала и Серидуен, вперили стреснати погледи към входната врата. Можех да се закълна, че Серидуен ми махна да побързам. А на мен ми се прииска да ги разцелувам и двете за късчето нормалност, което внасяха в откачения ми ден.
Дощя ми се да разцелувам и Рис, задето изчака да свърна по небесносиния коридор на втория етаж, преди да отвори вратата.
Чух единствено как първият от двамата непознати казва:
— Добре дошъл у дома, дръвник.
А вторият добави:
— Усетих, че си се върнал. Мор ми разказа какво се е случило, но…
Странният женски глас го прекъсна.
— Изгони кучетата да си играят на двора, Рисанд. Двамата с теб трябва да обсъдим нещо.