Хрумна ми да се изплюя върху ботушите му.
— Вземи си силата. Не я искам.
Коварна усмивчица.
— Не става така. Вече е част от живота ти. Единственият начин да си я върна е да те убия. Но тъй като компанията ти ми е приятна, ще се въздържа. — Извървяхме няколко крачки, преди да добави: — Важно е да държиш щитовете си вдигнати. Особено сега, когато вече си виждала Веларис. Ако някога напуснеш земите ни и някой се прокрадне в съзнанието ти… — Той стегна челюсти. — Хора като нас, способни да влизат в чужди съзнания като от стая в стая, се наричат даемати. Рядко срещано явление сме и дарбата се проявява по неведомата воля на Майката, но сме достатъчно по света, че да съществуват и такива — главно влиятелни личности, — които старателно упражняват умението да ни възпират. Ако срещнеш даемат, без да си вдигнала щитовете си, Фейра, той ще може да вземе каквото си пожелае от ума ти. По-могъщите са способни да те превърнат в своя робиня, да те подчиняват на волята си… без дори да го съзнаваш. Земите ми до ден-днешен са такава мистерия, че някой би те намерил за изключително ценен източник на информация.
Даемати — и аз ли вече бях една от тях, щом можех да правя подобни неща? Поредното проклето название, с което да ме наричат хората зад гърба ми.
— Да разбирам ли, че при евентуална война с Хиберн армиите на краля няма да атакуват града, тъй като дори не знаят за съществуването му? — Махнах с ръка около нас. — И какво, глезените ти поданици… онези, които не умеят да защитават мислите си, имат закрилата ти и не им се налага да се бият, докато всички ние леем кръвта си?
Не му дадох възможност да отговори, а просто ускорих ход. Детински удар под кръста, но… Отвътре бях станала като далечното, буйно море, раздирано от бури, които те караха да загубиш всякаква представа къде е повърхността.
Рис вървя на крачка зад мен чак до дома му.
Една малка част от мен шепнеше, че мога да преодолея черния спомен за Амаранта, раздялата с Тамлин, прехода към това странно ново тяло… Но онази празна, студена дупка в гърдите ми… постоянно напяваше, че не съм способна.
Дори в годините, когато висях на косъм от гладната смърт, тази моя част преливаше от цвят, от светлина. Може би трансформацията в елф я бе прекършила.
А може би Амаранта.
Или пък аз самата, когато забих кинжала си в сърцата на две невинни същества и кръвта им стопли ръцете им.
— В никакъв случай — отсякох.
Намирах се в малката градинка на покрива на градската къща. Бях пъхнала ръце в джобовете на палтото си, за да ги предпазя от студения нощен въздух. Тясното пространство побираше само няколко окастрени в четвъртита форма храсти и обла маса с два стола, на които седяхме двамата с Рисанд.
Градът около нас блещукаше, а звездите сякаш висяха по-ниско от обичайното и просветваха в рубинено, аметистово и перлено. Пълната луна над нас караше мраморните сгради и мостове да сияят, като че ли излъчваха своя собствена светлина. Отнякъде свиреше музика — приглушени струнни и ударни инструменти, а по крайречните улици от двете страни на Сидра трептяха лампите на кафенета и магазини, всичките отворени дори късно вечерта и пълни с клиенти.
Живот — градът кипеше от живот. Почти вкусвах заряда му върху езика си.
Рисанд скръсти ръце върху черния си тоалет със сребърни шевове. И размърда грамадните си криле, когато натъртих:
— Не.
— В Дома на Ветровете не може да се влезе с ответряне, също както в тази къща. Защитен е дори от Великите господари. Не ме питай защо или кой го е направил. Но вариантът е или да изкачим десетте хиляди стъпала, което изобщо не ми се нрави, Фейра, или да долетим дотам. — Двата нокътя по върховете на всяко от крилата му отразяваха лунната светлина. По устните му плъзна онази бавна усмивка, която не бях виждала цял следобед. — Обещавам, че няма да те изпусна.
Сведох намръщен поглед към тъмносинята ми рокля. Въпреки че разкошната и материя беше достатъчно плътна, дълбокото деколте далеч не беше подходящо за нощния студ. Хрумна ми отново да облека пуловера и дебелите панталони, но в крайна сметка избрах елегантния вид пред удобството. Вече съжалявах, независимо че имах и палто. Но тъй като очаквах Вътрешният кръг да е нещо като свитата на Тамлин… предпочитах да се явя на вечерята с официално облекло. Премерих с уплашен поглед черното пространство между покрива и планинската къща.
— Този вятър ще разкъса роклята ми.
Усмивката му се разшири.
— Ще дойда по стълбите — кипнах аз, доволна да почувствам дори гняв след няколкото часа на пълно вцепенение, и тръгнах към вратата в отсрещния край на покрива.