— Ела, Фейра. Не хапем. Освен ако не поискаш.
Изненадващата покана стрелна искра през тялото ми и задвижи краката ми.
Рис пъхна ръце в джобовете си.
— Доколкото знам, Касиан, никой никога не е приемал предложението ти.
Вторият изсумтя, а когато двамата се обърнаха към трапезарията, златистата
светлина най-сетне озари лицата им и аз най-откровено се зачудих дали наистина никой не беше пожелавал зъбите им върху кожата си. Щом майката на Рисанд също беше илирианка, то явно целият им народ беше надарен с неестествена красота.
Подобно на Великия им господар, двамата воини бяха тъмнокоси и смугли. Очите им, за разлика от тези на Рис, бяха лешникови и сега се взираха в мен, докато пристъпвах към отворените врати на Дома на Ветровете зад тях.
С това се изчерпваха приликите между трима им.
Касиан огледа Рис от глава до пети, а дългата му до раменете черна коса се полюшваше около лицето му.
— Много си изискан тази вечер, братко. Накарал си и клетата Фейра да се премени.
Той ми намигна. Чертите му бяха някак груби, сякаш бе изваян от вятър, пръст и
огън, а представителните му одежди бяха просто нужното за случая неудобство.
Вторият воин обаче, онзи с по-класическата красота от двамата… Дори светлината бягаше от елегантните очертания на лицето му. И то с право. Беше красиво, но почти неразгадаемо. От него трябваше да се пазя — той беше ножът в тъмнината. И наистина, до бедрото му висеше ловджийска кама с дръжка от обсидиан, чиято тъмна ножница беше гравирана с низ от сребристи руни, каквито не бях виждала преди.
— Това е Азриел, майсторът ми шпионин — представи го Рис.
Не се изненадах. Инстинктът ми ме накара да проверя дали щитовете на съзнанието ми са вдигнати. За всеки случай.
— Добре дошла — приветства ме сдържано Азриел с нисък, почти равен глас и протегна осеяната си с жестоки белези ръка към мен. Формата й не се отличаваше с нищо, но кожата… Изглеждаше усукана, намачкана и раздрана. Изгаряния. И то навярно много тежки, щом дори безсмъртната му кръв не бе успяла да ги изцери.
Кожените пластини на леката му броня покриваха по-голямата част от ръката му, придържани с гайка през средния му пръст. Ала те не служеха, за да крият белезите, осъзнах, когато ръката му проряза студения нощен въздух помежду ни. Не, бяха там, за да държат големия, бездънен кобалт, украсяващ задната част на ръкавицата му. Имаше същия и върху лявата си ръка. Касиан пък носеше червени камъни, чийто цвят наподобяваше спящото сърце на пламък.
Поех ръката на Азриел и грубите му пръсти стиснаха моите. Кожата му беше също толкова студена, колкото лицето му.
Като се здрависахме и отстъпих деликатно към Рис, думата, която Касиан беше използвал преди малко, изскочи в съзнанието ми.
— Да не би да сте братя?
Илирианците си приличаха, но само по онзи начин, по който си приличаха едноземците.
— Всички копелета сме братя — обясни Рисанд.
Не се бях замисляла.
— Ами… ти? — попитах Касиан.
Той сви рамене изпод плътно прибраните си крила.
— Аз командвам армиите на Рис.
Сякаш подобна позиция можеше да се обяви с небрежно свиване на рамене. И… армии. Рис имаше армии. Пристъпих от крак на крак. Лешниковите очи на Касиан проследиха движението, устата ми се кривна на една страна и най-сериозно очаквах да ми даде експертното си мнение за това колко нестабилна ме правеше подобен нервен тик срещу евентуален опонент, когато Азриел поясни:
— Касиан е и майстор на вбесяването. Особено ако става дума за приятелите ни. А тъй като ти си приятелка на Рисанд… успех.
Приятелка на Рисанд — не спасителка на земята им, не убийца, не кръстоска между човек и елф. А може би не знаеха…
Но Касиан избута своя злощастен събрат настрани и Азриел разпери леко мощните си криле, за да запази равновесие.
— Как, по дяволите, си успяла да направиш онази стълба от кости в леговището на Миденгарда, при положение че собствените ти кости изглеждат на път да се скършат всеки момент?
Е, явно знаеха. Наясно бяха, че съм била В недрата на Планината. А те къде са бяха подвизавали през това време? Поредната мистерия. Може би тук — с народа си. В безопасност.
Посрещнах погледа на Касиан най-малкото защото, ако позволях на Рисанд да ме защити, сигурно още една част от мен щеше да рухне. И вероятно постъпвах като коварна змия, което по една случайност ми носеше удоволствие, но казах:
— А как, по дяволите, вие сте успели да оцелеете толкова дълго време?
Касиан отметна глава назад и се разсмя — плътен, дълбок звук, който отекна между червените каменни стени на къщата. Азриел вдигна одобрително вежди и сенките като че ли го обгърнаха още повече. Сякаш той беше тъмният кошер, откъдето излитаха и където се завръщаха.