И наистина, всяка капка топлина бе напуснала лицето на Азриел. Аз потиснах любопитството си, а Касиан отново сви рамене без дори да отчете тишината, която сенкопоецът бълваше. Мор обаче я усети — въпреки че Азриел не обърна внимание на тревожния й поглед и на начина, по който постоянно надничаше към ръката му, сякаш се канеше да я хване, но размисляше в последния момент.
— Сенкопоец или не, двамата с Рис превърнахме живота му в същински ад — продължи Касиан. — Но майката на Рис бе познавала покойната майка на Аз, затова го прие в къщата ни. С годините осъзнахме, че всичките ни сълагерници ни мразеха и имахме по-голям шанс да оцелеем, ако пазехме гърбовете си един на друг.
— Ти имаш ли някакви дарби? — попитах го. — Като техните?
Посочих с брадичка Азриел и Рис.
— Избухливият характер не се брои — вметна Мор, когато Касиан отвори уста да отговори.
Той й се усмихна по онзи начин, който навярно предвещаваше буря, но все пак се обърна към мен.
— Не. Нямам. Ако не броим купищата убийствена сила, която притежавам. Нищо и никакъв копелдак до мозъка на костите — това съм аз. — Рис явно се канеше да възрази, но Касиан не му даде думата. — Въпреки това останалите илирианци усещаха, че сме различни. И то не защото бяхме две копелета и един нечистокръвен. Бяхме по-силни, по-бързи, сякаш Котелът знаеше, че ще ни отритнат, и ни тласкаше един към друг. Майката на Рис също усещаше. Особено след като достигнахме възрастта на съзряването и започнахме да мислим само за фусти и бой.
— Мъжете са ужасни същества, не смятате ли? — подхвърли Амрен.
— Отвратителни — съгласи се Мор, цъкайки с език.
На една малка, оцеляла част от сърцето ми й стана смешно.
Касиан сви рамене.
— Силата на Рис нарастваше с всеки изминал ден. И всички, дори лордовете, знаеха, че може да превърне целия лагер в мъгла, ако му скимнеше. А и ние двамцата не се давахме лесно. — Той потупа с пръст единия ален Сифон. — Никое друго илирианско копеле си нямаше такъв. Никое. Фактът, че лордовете ни връчиха Сифони, макар и с видима неохота, привлече вниманието на всички воини във всички лагери из планината. Само чистокръвните кретени, онези, които са родени, за да наследят убийствената сила, имат право на Сифони. Затова дълго си блъскаха главите да разберат как така и ние сме я придобили.
— После настъпи Войната — пое разказа Азриел. Тонът на гласа му ме накара да се поизправя в стола си, да се заслушам. — И бащата на Рис посети лагера ни, за да види как се е развил синът му през изминалите двайсет години.
— Тогава баща ми разбра, че вече не само му съпернича по сила — обади се Рис, завъртайки виното в чашата си веднъж, два пъти, — но и че съм се съюзил с двама от най-смъртоносните илирианци в историята. И си науми, че ако ни предостави цял легион за Войната, не е изключено да го атакуваме със собствените му войски, като се върнем.
Касиан се подсмихна.
— Затова кучият му син ни раздели. Направи Рис командир на един илириански легион, който го ненавиждаше заради смесената му кръв, а мен ме прати в друг като най-обикновен пехотинец, независимо че по сила превъзхождах водачите му. Аз остави при себе си, за да му служи като личен сенкопоец и да го използва за шпионство и мръсна работа. През седемте години на Войната се срещахме само по бойните полета. Редовно разпространяваха сред илирианците списъци с военните жертви и аз ги четях неизменно, чудейки се дали някой ден няма да видя и техните имена там. После обаче плениха Рис…
— Да оставим тази история за друг път — настоя остро Рис и Касиан вдигна вежди учудено, но все пак кимна. Виолетовите очи на Рис срещнаха моите и се запитах дали в дълбините им не сияеше истинска звездна светлина. — Като станах Велик господар, назначих тези четиримата за свой Вътрешен кръг и обявих на някогашната свита на баща ми, че ако не одобряват приятелите ми, са свободни да си вървят. Така и сториха. Явно, освен че не им допадаше да ги управлява нечистокръвен Велик господар, не можеха да понесат назначението на две жени и две илириански копелета в личната му свита.
Значи, и тук се повтаряше същата история като при човеците.
— Какво… какво стана с тях тогава?
Рис сви рамене и гигантските му крила помръднаха с него.
— Благородниците от Двора на Нощта спадат към три категории: онези, които ме мразеха достатъчно, че когато Амаранта се развилня в земите ни, се присъединиха към нея и не след дълго се сбогуваха с живота; онези, които ме мразеха достатъчно, че да направят опит за преврат, след което си понесоха последствията; и онези, които ме мразеха, но не достатъчно, че да постъпят глупаво, затова се примириха с управлението на един нечистокръвен господар, който и бездруго рядко се меси в окаяния им животец.