В думите му имаше толкова горчилка, че реших да сменя темата.
— Ами Мор… тя каква роля изпълнява?
— Нея ще извикам, ако армиите ми се провалят и Касиан и Азриел загинат.
Кръвта ми се смрази.
— Значи, трябва да чака дотогава?
— Не. Като моя Трета в командването, Мор е… надзирател на двора. Следи отношенията между Двора на Кошмарите и Двора на Мечтите и управлява както Веларис, така и Изсечения град. Вероятно в света на простосмъртните биха я нарекли кралица.
— Ами Амрен?
— Позицията й на помощник-командир я прави мой политически съветник, самоходна библиотека и изпълнителка на мръсната ми работа. Назначих я веднага щом наследих трона. Но ми е съюзничка и дори приятелка от дълго време преди това.
— Тоест… ако някой ден армиите ти се провалят, Касиан и Азриел загинат и дори Мор я няма вече… — Чувствах думите като лед върху езика си.
Ръката на Рис застина малко преди да достигнем голата скала пред нас.
— Ако този ден настъпи, ще намеря начин да я освободя от заклинанието и ще отприщя силите й, насочвайки ги върху света. Ала ще я помоля първо да унищожи мен.
В името на Майката!
— Какво точно е Амрен? — Вероятно глупав въпрос след тазсутрешния ни разговор.
— Нещо различно. Нещо по-жестоко от нас. И ако някога успее да се измъкне от затвора си от плът и кост… Котелът да ни е на помощ!
Изтръпнах отново и вперих поглед в скалната стена.
— Не мога да се катеря по толкова отвесна скала.
— Не е нужно — каза Рис, опирайки длан в камъка.
И стената изчезна като мираж.
На нейно място вече се издигаше светла, резбована порта, толкова висока, че върхът й се губеше в мъгла.
Порта от кост.
Крилата на портата се отвориха тихо, разкривайки пещера, толкова черна, че дори В недрата на Планината не бях виждала такава.
Стиснах топлия метал на амулета около врата ми. Амрен се беше измъкнала. И аз щях да успея.
Рис опря топла длан в гърба ми и ме побутна навътре. Три сфери от лунна светлина подскачаха пред нас.
Не… не, не, не, не…
— Дишай — прошепна той в ухото ми. — Една глътка въздух.
— Къде са стражите?
Успях да разхлабя напрежението в дробовете си.
— Живеят в скалата — отвърна той. Ръката му намери моята и ме поведе към безсмъртния мрак. — Излизат оттам само за да се хранят или да усмирят някой разбунтувал се затворник. Не са същества от плът и кръв, а сенки, създадени с древна магия.
Постарах се да не се заглеждам в сивите стени, осветени от малките лунни кълбета пред нас. Бяха изсечени толкова грубо в скалата, че назъбената им повърхност тук-там наподобяваше нос или сбърчено чело, или злобно ухилени устни.
Сухата земя беше застлана с чакъл. И отвсякъде ни обгръщаше тишина. Абсолютна тишина, дори след като свърнахме зад ъгъла и светлината откъм замъгления външен свят отстъпи място на съвършена тъмнина.
Съсредоточих се върху дишането си. Не биваше да оставам затворена тук, в капана на това ужасяващо, мъртво място.
Пътеката се спускаше надълбоко към утробата на планината и аз стиснах пръстите на Рис, за да не загубя равновесие в мрака. Другата му ръка още държеше меча.
— Всички Велики господари ли имат достъп до Затвора? — Думите ми бяха толкова тихи, че чернотата ги погълна. Дори пулсиращата във вените ми сила изчезна, заравяйки се надълбоко в костите ми.
— Не. Затворът има самостоятелна власт, дори бихме могли да наречем острова му осми двор. Въпреки това попада под моята юрисдикция и портите се подчиняват на кръвта ми.
— Можеш ли да освобождаваш затворници?
— Не. Получи ли някой присъда, мине ли през портите… Става собственост на Затвора. И повече не вижда бял ден. Затова подхождам много, много сериозно към осъждането.
— А някога…
— Да. Но сега не му е времето за такива разговори.
Той стисна ръката ми, за да подсили ефекта от думите си.
Продължихме надолу към дълбините на мрака.
Нямаше врати. Нито фенери.
Нямаше звуци. Дори шуртене на вода не се чуваше.
Но ги усещах.
Усещах ги как спят, крачат, дращят с нокти по другата страна на стените.
Бяха древни и жестоки, по-древни и жестоки дори от Амаранта. Бяха безсмъртни и търпеливи и познаваха езика на тъмнината, на камъка.
— Колко време… — прошепнах. — Колко време е прекарала тук? — Не дръзнах да спомена името й.
— Азриел прегледа архивите в най-древните ни храмове и библиотеки. Научи само, че е влязла, преди Притиан да бъде разделен на дворове, и е излязла след създаването им. Пленничеството й предхожда дори писмеността ни. Не знам колко време е прекарала тук, но бих заложил на няколко хилядолетия.