— Мислех, че служиш на други дворове. — Гласът му беше толкова студен. Гласът на Велик господар.
— Служа единствено на бъдещето на Притиан, на истинската власт в земите ни. — Пръстите й потънаха между бедрата й… и спряха там. Той изпрати стрела от силата си и прикова ръката й към леглото, далеч от нея. Стонът й прониза тишината на стаята. — Представяш ли си какво би направил за Притиан, за света съюзът между двама ни? — попита тя, продължавайки да го поглъща с очи.
— Искаш да кажеш за теб самата.
— Потомците ни могат да управляват Притиан.
Усетих свирепа насмешка в тялото му.
— Значи, искаш короната ми? Искаш ме за разплод?
Тя опита да освободи тялото си, но силата му я държеше прикована за леглото.
— Не познавам друг, подходящ за целта.
Щеше да му създава неприятности — и сега, и занапред. Знаеше го. Трябваше да я убие на момента, да прекрати заплахата, преди да се е зародила, дори на цената на сблъсък с другите Върховни жрици, или… да изчака и да види как ще се развият нещата от само себе си.
— Напусни леглото ми. Напусни стаята ми. И напусни двора ми.
Освободи я от невидимата си хватка, за да изпълни заповедта му.
Очите на Ианта притъмняха и тя стана от леглото, без да посегне към дрехите си, метнати върху любимото му кресло. С всяка стъпка към него едрите й гърди се люлееха съблазнително. Спря едва на половин метър от него.
— Нямаш представа какво удоволствие мога да ти доставя, Велики господарю.
Тя протегна ръка към слабините му.
Силата му се усука около пръстите й, преди да са го достигнали, и ги изви безмилостно.
Ианта изпищя от болка. Опита да отстъпи назад, но беше замръзнала намясто — толкова много съвършено овладяна мощ кипеше край нея, дебнеше я кръвожадно, както пепелянка — мишка.
Рис се приведе напред, за да прошепне в ухото й:
— Не смей да ме докосваш. Не смей да докосваш никого от мъжете в двора ми. — Силата му строши костите й, разкъса сухожилията й и тя изпищя отново. — Ръката ти ще оздравее. — Увери я той, отстъпвайки назад. — Но следващия път, когато посегнеш на мен или на някого от поданиците ми, ще установиш, че останалата част от тялото ти няма да има този късмет.
Сълзи на агония се стичаха по лицето й, ала в очите й гореше върла омраза.
— Ще съжаляваш за това — изсъска Ианта.
Той се засмя тихо, като нежен любовник, и малка искрица от силата му я хвърли по задник в коридора. След миг и дрехите й я последваха. После вратата се затръшна.
Сякаш ножица преряза спомена надве, щитът се спусна зад мен и аз залитнах смаяно назад.
— Първо правило — заяви Рис със събуден от спомена гняв в очите си. — Не влизай в ничие съзнание, без да задържиш вратата отворена. Някой даемат може нарочно да те покани в ума си, само и само да те затвори вътре, да те превърне в своя робиня.
Мисълта запрати ледена тръпка по гръбнака ми. Но онова, което ми беше показал…
— Второ правило — продължи той с каменно лице, — когато…
— Кога се е случило това? — прекъснах го аз. Познавах го достатъчно добре, че да не се съмнявам в истинността на случката.
Ледът остана в очите му.
— Преди сто години. В Двора на Кошмарите. Позволих й да ни гостува след дългогодишни молби от нейна страна; твърдеше, че искала да изгради връзка между моя двор и жриците. Бях чувал слухове за нея, но все пак беше млада и неизпитана и се надявах една нова Върховна жрица да успее да промени ордена им. В крайна сметка се оказа, че вече е добре обучена от някоя от недоброжелателните си сестри.
Преглътнах тежко с разтуптяно сърце.
— Но тя… не се държеше така в…
Люсиен.
Люсиен я ненавиждаше. Редовно правеше смътни, злобни намеци за природата й, за набезите й спрямо него…
Щях да повърна. Наистина ли… наистина ли го беше преследвала така неумолимо? Дали той не се беше чувствал принуден да склони заради позицията й?
И ако един ден се завърнех в Двора на Пролетта… Как щях да убедя Тамлин да я изгони? Ами ако сега, когато мен ме нямаше, тя…
— Второ правило — продължи накрая Рис, — бъде готова да видиш неща, които може да не ти се харесат.