— Ами родителите ти? — осмелих се да попитам, нахлузвайки тъмносините обувки. Зимата тъкмо приключваше в земите на простосмъртните и повечето видове обувки щяха да са безполезни. Всъщност целият ми тоалет щеше да е безполезен, освен по време на престоя ми навън.
— Родителите ми не можеха да си намерят място от радост. Предоставяше им се възможност да изберат с кое влиятелно семейство да влязат в съюз. Не обръщаха никакво внимание на молбите ми сама да избера жениха си.
„Успяла е да се спаси — напомних си. — Измъкнала се е и сега живее с хора, които ги е грижа за нея.“
— Останалата част от житейската ми история — довърши Мор, като се показах зад паравана — е дълга и мъчителна, затова ще ти я разкажа друг път. Дойдох само да ти съобщя, че няма да идвам с вас в земите на простосмъртните.
— Заради отношението им към жените?
Тъмнокафявите й очи бяха грейнали, но спокойни.
— Когато кралиците дойдат, ще присъствам. Искам да видя дали ще разпозная някои от отдавна загиналите ми приятели в лицата им. Но… иначе едва ли ще мога да… се държа културно с останалите.
— Рис ли ти забрани да идваш? — попитах безцеремонно.
— Не — изсумтя Мор. — Всъщност се опита да ме убеди да дойда с вас. Каза, че се държа глупаво. Но Касиан… той ме разбира. Двамата заедно успяхме да го надвием снощи.
Вдигнах леко вежди. Явно точно заради това бяха излезли да се напият. За да обработят Великия си господар с алкохол.
Мор сви рамене в отговор на незададения ми въпрос.
— Касиан помогна на Рис да ме измъкне. Преди да имат каквито и да било постове зад гърбовете си. Ако бяха спипали Рис, щеше да понесе леко наказание, да си навлече малко укорителни погледи може би. Но Касиан… той рискува всичко, за да ме избави от онзи двор. И макар да го обръща на шега, наистина вярва, че е копеле, дошло от калта, което не заслужава нито поста си, нито живота си тук. Няма представа, че струва повече от всеки друг мъж в този двор — и извън него. Същото важи и за Азриел, разбира се.
Да, Азриел, който вечно стоеше леко встрани, чиито сенки го преследваха навсякъде, но като че ли избледняваха в нейно присъствие. Отворих уста да я попитам за отношенията й с него, но часовникът удари десет. Време бе да потегляме.
Още преди закуска бяха вдигнали косата ми в корона от плитки, пред която бяха заболи златна диадема с малки късчета лазурит. Носех и същите обици, толкова дълги, че докосваха двете страни на врата ми при всяко мое движение. Взех усуканите златни гривни, които ми бяха оставили на тоалетната масичка, и сложих по една на двете си китки.
Мор не изказа никакво мнение, но знаех, че дори да й се бях появила по бельо, щеше само да ме насърчи. Обърнах се към нея.
— Много ми се иска да те запозная със сестрите си. Може и да не е днес, но ако някой ден ти е до това…
Тя килна глава настрани.
Аз потрих голия си тил.
— Искам да чуят историята ти. И да разберат, че е необходима сила… — Докато говорех, осъзнах, че и аз имам нужда да го чуя, да го проумея. — Нужна е сила, за да преодолееш толкова тежки изпитания… И да запазиш доброто си сърце, доверието си в близките ти хора.
Мор стисна устни и примигна няколко пъти.
Тръгнах към вратата, но спрях с ръка на дръжката.
— Съжалявам, ако не отвърнах подобаващо на приветливото ти отношение, когато пристигнах в Двора на Нощта. Тогава бях… Още опитвам да се приспособя.
Жалък и не достатъчно красноречив начин да опиша съвършения си упадък.
Но Мор скочи от леглото, отвори ми вратата и каза:
— Дори сега имам и добри, и тежки дни. Не позволявай тежките да те надвият.
Очертаваше се днешният ден да е поредният тежък.
Рис, Касиан и Азриел бяха готови — Амрен и Мор оставаха във Веларис, за да наблюдават града и да планират неизбежния поход към Хиберн. А аз бях изправена пред избор: с кого да летя.
Рис щеше да ни пренесе до невидимата морска линия, където стената разделяше света ни надве. Знаехме за уязвимо място в магическата й материя на около километър от брега — именно оттам щяхме да прелетим.
Но докато стоях в коридора, загърната в дебела пелерина с кожена подплата, само един поглед към Рис ми беше достатъчен да усетя ръцете му върху бедрата си, да си припомня какво бе чувството да надникна в съзнанието му, да изпитам студения му гняв… да изживея нуждата му да защити себе си, народа си, приятелите си с помощта на силата и маските от арсенала му. Беше видял и понесъл толкова… толкова невъобразими неща, но въпреки всичко… допирът му беше нежен, топлите му ръце върху бедрата ми…