Не си позволих да довърша мисълта, а вместо това заявих:
— Ще летя с Азриел.
Рис и Касиан ме изгледаха така, сякаш току-що бях обявила намерението си да тръгна гола по улиците на Веларис, но сенкопоецът просто сведе глава и отвърна:
— Разбира се.
И за щастие, повече не подхванахме въпроса.
Рис пренесе първо Касиан, а след секунда се върна за двама ни с Азриел.
Шпионинът го изчака в мълчание. Опитах да прикрия неудобството си, когато ме грабна на ръце и шепнещите му сенки загъделичкаха шията ми, бузата ми. Рис се понамръщи малко, а аз му стрелнах остър поглед и казах:
— Гледай вятърът да не съсипе прическата ми.
Той изсумтя, хвана лакътя на Азриел и всички изчезнахме в тъмен вихър.
Звезди и мрак, белязаните ръце на Азриел около мен, моите собствени около врата му…
В следващия миг — ослепителна слънчева светлина, буен вятър, шеметно пропадане…
Докато не литнахме право напред. Тялото на Азриел беше топло и мускулесто, а обезобразените му ръце ме държаха внимателно. Не ни преследваха сенки, сякаш ги беше оставил във Веларис.
Под нас, пред нас, зад нас се ширеше необятното синьо море. Над нас плаваха облачни крепости, а от лявата ни страна… Тъмно петно на хоризонта. Земя.
Дворът на Пролетта.
Чудех се дали Тамлин не е на западната морска граница. Беше загатнал за някакви неприятности край нея. Дали ме усещаше сега?
Не си позволих да мисля по въпроса. Защото вече чувствах близостта на стената.
В човешкия си живот я възприемах просто като невидима преграда.
А сега, в елфическото ми тяло… Не я виждах, но долавях как пращи от мощ, усещах вкуса и върху езика си.
— Отвратително е, нали? — отбеляза Азриел и вятърът почти погълна ниския му глас.
— Сега разбирам защо вие… ние не сме припарвали до нея векове наред — признах си.
С всяка секунда се приближавахме стремглаво към колосалното, непреодолимо чувство за могъща сила.
— Ще свикнеш с местоименията — увери ме той.
Бях се вкопчила толкова силно в него, че не виждах лицето му. Вместо това наблюдавах как сапфиреният му Сифон отразява светлината като окото на някой неспокойно дремещ звяр от мразовитата пустош.
— Вече не знам къде ми е мястото — споделих му, навярно защото вятърът пищеше край нас, а Рис вече се беше ответрял до тъмната фигура на Касиан, който летеше пред нас, отвъд стената.
— Жив съм от почти пет века и половина, а дори аз не знам своето — отвърна Азриел.
Опитах да се отлепя от гърдите му, за да погледна красивото му, ледено лице, но той ме стисна по-силно — безмълвно предупреждение да се държа здраво.
Нямах представа как ще намери пролуката в стената. На мен всичко ми изглеждаше еднакво: невидима преграда и открито небе.
Но докато минавахме през нея, я усетих. Усетих как се спуска след мен, сякаш разярена, задето се бяхме промъкнали; как силата и се мъчи да затвори процепа, но напразно…
След миг напуснахме необозримото и тяло.
Вятърът отвъд хапеше, толкова студен, че открадна дъха от дробовете ми. Струваше ми се някак по-малко жив от пролетния полъх, останал зад стената.
Азриел направи вираж към брега. Рис и Касиан вече летяха над сушата. Аз потреперих в дебелата си пелерина, сгушвайки се в топлото тяло на Азриел.
Прелетяхме над пясъчен плаж в основата на бели скали, над заснежена равнина, осеяна с покрусени от зимата горички.
Земите на човеците.
Домът ми.
23.
Цяла година бе минала, откакто за последно бях бродила из този лабиринт от сняг и лед и бях убила онзи елф с искрена омраза в сърцето.
Имението на семейството ми с красивия му смарагдов покрив изглеждаше също толкова приказно в края на зимата, колкото и през лятото. Но все пак излъчваше различен вид красота — светлият мрамор имаше топъл вид на фона на съвършено белия сняг, отрупал земята, а прозорците, сводовете и външните лампи бяха окичени с венци от борови клонки и зеленика. Единствената тържествена украса, която си позволяваха човеците, откакто бяха забранили всички празници след Войната, тъй като им напомняха за безсмъртните им блюстители.
Само три месеца с Амаранта ме бяха сринали напълно. Дори не можех да си представя какво можеха да причинят на човешката раса хилядолетия с Върховните елфи — белезите, които оставяше такова съжителство върху една култура, един народ.
Моят народ — поне така го наричах някога.
Стоях пред двойната врата на къщата с вдигната качулка и пъхнати в меките джобове на пелерината ми ръце, заслушана в ясното дрънчене на звънеца, който бях подръпнала преди секунда.