— Дано.
Тя сви рамене. После попита:
— Твоят Велик господар… Преживяла си толкова… — тя махна с ръка към мен, към ушите ми, тялото ми — … и въпреки това нещата не са потръгнали?
Отново изпитах познатата тежест във вените си.
— Онзи лорд е построил стена, за да не допуска елфи във владенията си. Моят Велик господар искаше да ме държи в собствения си затвор.
— Защо? Все пак преди месеци ти е позволил да се върнеш тук.
— За да ме предпази… да ме защити. Мисля, че… онова, което ни се случи В недрата на Планината, е поразило съзнанието му. — Навярно повече от моето дори. -
И този порив да ме брани на всяка цена… Май искаше да го потисне, но така и не успя. Не можа да се отърве от него.
Отношенията ни още не бяха изяснени. Много път трябваше да извървим.
— А сега живееш в друг двор. — Наблюдение, не въпрос.
Въпреки това отвърнах:
— Искаш ли да се запознаеш с приятелите ми?
24.
На Илейн й бяха нужни часове да убеди всички прислужници бързо да съберат багажа си и да напуснат имението, всеки с кесия пари за допълнителен стимул. Госпожа Лоран, макар че си тръгна последна, обеща да не споделя на никого за видяното.
Не знаех къде ме чакаха Рис, Касиан и Азриел, но веднага щом госпожа Лоран се завлече в каретата с последните прислужници, която щеше да ги отведе до селото, за да хванат транспорт до домовете си, на вратата се почука.
Светлината вече гаснеше и сините, белите и сивеещите краски на външния свят се обагряха в златисто. Като отворих вратата, тримата чакаха отпред.
Неста и Илейн се бяха настанили в голямата трапезария — най-просторното пространство в къщата.
Като видях отново Рис, Касиан и Азриел, се убедих, че съм избрала правилното място за срещата.
Бяха огромни — диви, груби и древни.
Рис вдигна вежди.
— Човек ще каже, че сте ги наплашили с чума.
Отворих вратата достатъчно широко, че да влязат, и побързах да я затворя в лицето на хапливия студ навън.
— Сестра ми Илейн е способна да склони всекиго на всичко само с няколко усмивки.
Касиан подсвирна и се завъртя, за да огледа внушителния вестибюл, луксозните
мебели, картините по стените. Тамлин беше платил за всичко. Толкова добре се беше погрижил за семейството ми в началото, макар и собственото му… Не исках да мисля за неговото семейство, убито от съперничещ двор поради незнайно каква причина. Не и сега, когато вече живеех сред тях…
Имаше добро сърце — поне една част от Тамлин беше добра…
Да. Беше ми подсигурил всичко необходимо, за да се превърна в себе си, за да се почувствам в безопасност. А като получи онова, което искаше… Просто спря. Опитваше да ме прави щастлива, но не от сърце. След Амаранта беше станал сляп за нуждите ми.
— Баща ти явно е успешен търговец — изкоментира Касиан. — Виждал съм дворци с по-малко съкровища в тях.
Рис ме гледаше с неизречен въпрос в очите.
— Баща ми отсъства по работа — отговорих аз. — Заради важно съвещание в Нева относно заплахата, идваща от Притиан.
— От Притиан? — завъртя се на пета Касиан. — Не от Хиберн?
— Възможно е сестрите ми да грешат; земите ви са непознати за тях. Казаха просто „отвъд стената“. Предположих, че говорят за Притиан.
Азриел ни доближи с тихи котешки стъпки.
— Ако човеците са наясно със заплахата и събират силите си срещу нея, това може да ни е от полза при преговорите с кралиците.
Рис продължаваше да ме наблюдава, сякаш усещаше тежестта, която ме затискаше още от пристигането ни. Последния път, когато влязох в тази къща, в сърцето ми гореше любов — толкова бурна, отчаяна любов, че се върнах в Притиан заради нея и попаднах В недрата на Планината като обикновена простосмъртна, толкова крехка, колкото сестрите ми ми се струваха сега.
— Хайде — каза Рис и ми кимна с разбиране. — Води ни да се запознаем.
Сестрите ми стояха до прозореца и светлината от полилеите караше косите им да блестят в златисто. Бяха толкова красиви, толкова млади и жизнени — но докога ли? Как ли щях да се чувствам, когато кожата им се съсухреше, гърбовете им се изкривяха под напора на годините, а белите им ръце се покриеха със старчески петна?
Аз самата щях да си остана същата, едва в началото на безсмъртното ми съществувание, докато тяхното чезнеше като свещ пред леден дъх.
Но дотогава можех да им подсигуря достатъчно хубави години — спокойни години.
Тръгнах към тях по лъснатия като огледало дървен под, следвана от тримата Върховни елфи. След като прислужниците си тръгнаха, свалих пелерината, затова сестрите ми погледнаха първо към мен — не към илирианците. Към елфическите ми дрехи, диадемата на главата ми, бижутата.