— Вече знам на кого се е метала Неста. Направо е жалко, че не можем да останем повече, за да видим кой ще оцелее накрая: тя или Касиан.
— Бих заложила на сестра си.
Тихото му кискане пропълзя по костите ми — напомни ми, че някога той бе заложил на мен. Само той от всички В недрата на Планината бе направил облог, че ще надвия Миденгарда.
— Аз също — отвърна накрая Рис.
25.
Стоях под изящната решетка от клоните на заснежените дървета, наблюдавайки спящата гора, и се чудех дали птиците са замлъкнали заради мен. Или заради Великия господар до мен.
— Не ми се искаше да започваме почивния си ден с премръзнали задници — отбеляза свъсено Рисанд. — Като се върнем, ще те водя в Илирианските степи. Тамошната гора е много по-интересна. И топла.
— Нямам представа къде се намират. — Снегът хрущеше под ботушите, които Рис материализира от нищото, като заявих, че искам да изляза на обучение с него. Не физическо, а за да упражня способностите си. Каквито и да бяха те. — Онзи път ми показа празна карта, в случай че си забравил.
— Предпазни мерки.
— Ще видя ли някога пълна, или никога няма да разбера кое къде се намира?
— Днес си в прекрасно настроение — отбеляза Рис и вдигна ръка. Във въздуха между нас се появи сгъната карта, която той отвори с влудяваща мудност.
— За да не си помислиш, че ти нямам доверие, скъпа ми Фейра… — Той посочи малко на юг от Северните острови. — Ето ги Степите. Четири дни път пеша насам — той провлачи пръст нагоре, към островните планини — ще те отведат в илирианските земи.
Огледах внимателно картата и забелязах полуострова, който следваше западното крайбрежие на Двора на Нощта, стигайки до средата му. Името, изписано върху него, беше Веларис. Първия път, когато още принадлежах на Тамлин и бях негов шпионин и затворник, ми беше показал празна карта. Защото знаеше, че ще разкрия на врага му разположението на градовете.
Както и че Ианта също ще разбере за тях.
Опитах да прогоня тежестта в гърдите си, в стомаха си.
— Тук. — Рис махна с ръка около нас и прибра картата в джоба си. — Тук ще се упражняваш. Достатъчно се отдалечихме.
От къщата, от всички останали, така че да не ни видят. И да няма жертви.
Рис протегна ръка и в дланта му се появи дебела свещ. Той я остави върху снега.
— Запали я и я полей с вода, за да изгасиш фитила.
Знаех, че нямаше предвид да използвам ръцете си.
— Не мога да правя подобни неща — уверих го аз. — Защо не опитаме издигане на щит срещу физически опасности?
Това поне го бях правила.
— Някой друг път. Днес предлагам да изпиташ някои от другите си умения. Какво ще кажеш за хамелеонството?
Хвърлих му кръвнишки поглед.
— Добре тогава: огън, вода и въздух.
Кучи син — непоносим кучи син.
За щастие, не се впусна да ме разпитва — не се поинтересува защо именно хамелеонството е умението, което нямах желание да разузнавам и овладявам. Вероятно поради същата причина, поради която аз не смеех да го разпитвам за една ключова част от миналото му, дали Азриел и Касиан са помогнали за изтребването на рода, управлявал Двора на Пролетта преди време.
Огледах го от глава до пети: илирианските бойни одежди, меча през рамото му, крилете му и общата аура на непреодолима мощ, която вечно излъчваше.
— Май е най-добре ти да си вървиш.
— Защо? Стори ми се, че настояваш точно аз да те обучавам.
— Не мога да се съсредоточа, когато си наоколо — признах си. — Върви… по-надалеч. Усещам те от една стая разстояние.
Устните му се извиха в палава усмивка.
Завъртях очи.
— Защо просто не се скриеш за малко в някой от онези тайни джобове в пространството?
— Не става така. В тях няма въздух — отвърнах му с поглед, който казваше, че в такъв случай определено трябва да го направи, и той се засмя. — Хубаво. Упражнявай се сама колкото си искаш. — После кимна с брадичка към татуировката ми. — Извикай ме през връзката, ако постигнеш нещо преди закуска.
Свъсих вежди, надзъртайки към окото върху дланта ми.
— Какво… буквално да извикам към татуировката?
— Пробвай да я потъркаш в определени части от тялото си и може да дойда по-бързо.
Той се изпари, преди да го замеря със свещта.
Като останах сама в заскрежената гора, последните му думи отново се изнизаха през ума ми и от гърлото ми се изтръгна тихичък кикот.
Чудех се дали не трябваше да изпробвам новия си лък, преди да отпратя Рис. Никога не бях стреляла с илириански, всъщност изобщо не бях стреляла от месеци.