– Имаш ли нужда от нещо друго? – попита Тамлин и аз се стреснах. Стоеше зад мен.
– Не – казах аз и бързо влязох в кабинета. Не можех да мисля за небрежната сила, която току-що демонстрира – елегантната небрежност, с която запали стотици свещи. Трябваше да се съсредоточа върху задачата си.
Не е моя вината, че не можех да чета. Преди разорението на баща ми, майка ни изобщо не се интересуваше от образованието ни, дори не си направи труда да ни наеме гувернантка. А след като обедняхме, по-големите ми сестри, които можеха да четат и пишат, решиха, че селското училище е под нашето достойнство, но изобщо не се заеха да ме обучават. Можех да чета слабо, да изписвам буквите, но толкова лошо, че беше мъчително за мен дори да напиша собственото си име.
Достатъчно неприятно беше, че Тамлин знае. Ще мисля как да изпратя писмо на семейството ми, щом го завърша... може би ще убедя него или Люсиен да ми направи тази услуга. Но да ги моля да го напишат ще е прекалено унизително. Вече чувах думите: типична невежа смъртна. И тъй като Люсиен изглежда убеден, че ще се превърна в шпионин в първия удобен момент, без съмнение ще изгори писмото и всички други, които се опитам да напиша след това. И така, трябва сама да се науча да пиша, ако искам да предупредя семейството си.
– Е, оставям те тогава – каза Тамлин, когато мълчанието се проточи прекалено дълго и стана твърде напрегнато.
Не помръднах, докато той не затвори вратите. Ритъмът на сърцето ми отекваше из цялото ми тяло, затова си поех дълбоко въздух и се приближих към лавиците с книги.
* * *
Наложи се да спра, за да вечерям и да спя, но на следващия ден се върнах в кабинета още преди да е пукнала зората. Открих малко писалище в един ъгъл и си приготвих хартия и мастило. Пръстът ми следеше текста, докато шепнех думите.
Тя гра... гра...б... на... грабна обув... ката си и се из... изпра... ви от мяс... тото си.
Отпуснах гръб на облегалката на стола и натиснах очи с длани. Издишах тежко. Когато се успокоих достатъчно, че да не ми идва да си оскубя косата, взех писалката и подчертах думата „място“.
С трепереща ръка преписвах буква след буква на растящия списък, който държах до книгата. В списъка вече имаше почти четиридесет думи, изписани с грозни, криви, почти нечетливи букви. По-късно ще работя върху изговора им.
Изправих се от стола – имах нужда да си опъна краката, гърба, просто да се махна от дългия списък с думи, които не знаех как да произнеса, и от постоянната топлина, обхванала лицето и шията ми.
Предполагам, че ще е по-точно кабинетът да се нарече библиотека, тъй като нито една от стените не се виждаше от малките лабиринти с лавици, изпълващи основното пространство, стените на мецанина над него също бяха отрупани с книги. Но пък кабинет звучеше по-малко стряскащо. Тръгнах между лавиците, следвайки процеждащата се слънчева светлина, която накрая ме изведе до редица прозорци в далечния край на помещението. Оттам се виждаше розова градина, грейнала в десетки нюанси на пурпурното, розовото, бялото и жълтото.
Точно реших да остана да погледам всички тези цветове, които проблясваха от росата на утринната светлина, когато зърнах картината, заела цялата стена в съседство с прозорците.
Не е картина, помислих си аз, премигнах и отстъпих крачка назад, за да мога да обхвана с поглед цялата творба. Не, това е... затърсих думата в онази полузабравена част от мозъка си. Стенопис. Точно така, това е.
Отначало не бях в състояние да правя друго, освен да се взирам в тази огромна творба, в творческия замах, с който е нарисувана, да недоумявам пред факта, че такъв шедьовър е скрит тук, където никой не може да го види, сякаш създаването на нещо подобно е нищо, абсолютно нищо.
Стенописът разказваше история – с начина, по който се съчетаваха цветовете, формите и светлината, с начина, по който се променяше тоналността в различните му части. Историята на... на Притиан.
Всичко започваше с един котел.
Огромен черен котел, държан от сияйни, тънки женски ръце, насред безкрайна звездна нощ. Ръцете го накланяха и от него се изливаше златиста, искряща течност. Не, не искряща, а…изпъстрена с множество миниатюрни символи, може би някакъв древен елфически език. Каквото и да означаваха символите, каквото и да пишеше там, съдържанието на котела се изливаше в празното пространство и се събираше на земята, за да създаде нашия свят…
Това беше карта на целия ни свят – не само мястото, в което се намирахме, а и моретата и големите континенти отвъд тях. Всяка територия беше оцветена и обозначена със сложни, богато украсени изображения на създанията, които са управлявали земите, където днес живеят хората. Всичко, потръпнах при тази мисъл, целият свят някога е бил техен, поне според вярванията им, създаден за тях от носителя на котела. Не се виждаха хора, тук нямаше и следа от нас. Предположих, че за елфите сме били нещо като прасета.