Трудно ми беше да погледна следващата част. Картината там бе колкото проста, толкова и подробна, че за момент се озовах насред бойното поле, усещах кървавата кал под краката си, рамо до рамо с хиляди човешки войници, изправили се пред елфическите орди, които се носеха към нас. Миг затишие преди да започне касапницата.
Стрелите и мечовете на хората изглеждаха толкова безполезни срещу Върховните елфи с техните бляскави доспехи или нисшите елфи, целите в нокти и зъби. Знаех, знаех, без да го виждам нарисувано на стената, че хората едва ли са оцелели точно след тази битка. Черното петно, изпъстрено с червено, в съседната част на стенописа, беше красноречиво.
Следваше друга карта, на която елфическото царство беше много по-малко. Северните територии бяха разделени между Върховните елфи, които са загубили земите си на юг от стената. Всичко на север от нея сега принадлежеше на тях. Всичко на юг от стената беше мъглявина, нищо. Смален, забравен свят, който художникът не е проявил желание да изобрази.
Разгледах множеството територии, дадени на Върховните елфи. Земите бяха много – толкова много земи, управлявани от толкова могъщи създания, целият север на земята. Знаех, че тамошните елфически територии се управляват от крале, кралици, съвети или империатрици, но никога не бях виждала изображение на всичко това, за първи път виждах от колко много земи са били принудени да се откажат в полза на Юга и колко малко територии са им останали, в сравнение с преди.
Нашата земя, един огромен остров, облагодетелства преди всичко Притиан, докато на жалките човеци е даден само най-долният ъгъл. Най-ощетена откъм размери е най-южната от седемте територии – земя, изрисувана от художника с минзухари, агънца и рози. Земите на Пролетта.
Приближих се, за да видя тъмното, грозно петно, което представляваше стената – поредният злобен намек от страна на художника. В човешките земи нямаше никакви отличителни знаци, не бяха отбелязани по-големите градове или центрове, но... открих приблизителното място, където се намираше нашето село и гората, която го делеше от стената. Двудневното пътуване от селото до стената изглеждаше толкова кратко, толкова невероятно кратко, на фона на мощта, която ни дебнеше отвън стената. Проследих с пръст въображаемата линия, която водеше нагоре от стената към земите, в които се намирах сега, към Двора на Пролетта. И тук нямаше никакви конкретни обозначения, но пък беше пълно с изображения, характерни за пролетта – цъфнали дървета, променливи бури, новородени животни...
Погледнах към северните части на картата и отново отстъпих назад. Останалите шест двора на Притиан изглеждаха като одеяло от пъстри парчета плат. Веднага разпознах Дворовете на Есента, Лятото и Зимата. Над тях сияеха още два. Този на юг беше издържан в нюанси от меката червена палитра – Дворът на Зората. Над него, в ярко златисто, жълто и синьо, грееше Дворът на Деня. А над всички останали, кацнал насред замръзнала планинска пустош под нощно небе, осеяно със звезди, се простираше огромният Двор на Нощта.
В сенките из планините се виждаха разни неща – малки очи, блестящи зъби. Земя на смъртоносна красота. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.
Сигурно щях да продължа да разглеждам и останалите царства отвъд морето, ограждащи нашата земя, например усамотеното царство на феите на запад, което, изглежда, е избегнало загубата на земи и продължава да е независимо, ако не бях погледнала сърцето на тази прекрасна жива карта.
В самия център на картата като ядро, около което се върти всичко останало, или може би като мястото, където течността от котела за пръв път е докоснала земята, беше изобразена малка, заснежена планина. От нея се издигаше един гигантски, самотен връх. Без сняг и всякакви признаци на живот, сякаш природните стихии отказваха да го докоснат. Нищо не подсказваше какво е това място, нищо не разкриваше значението му, затова предположих, че зрителите вече знаят всичко това. По всичко личи, че стенописът не е предназначен за човешки очи.
С тази мисъл се върнах на малкото си писалище. Поне научих разположението на териториите и вече знаех, че никога, ама никога не бива да отивам на север.
Отпуснах се на стола и намерих мястото, до което бях стигнала в книгата, а лицето ми пламна, щом зърнах илюстрациите, с които беше изпъстрена. Беше детска книга, а аз не можех да прочета двадесетте ù страници. Защо имаше детски книжки в библиотеката на Тамлин? Дали бяха останали от неговото детство, или стояха тук в очакване на бъдещи поколения? Нямаше значение. Не можех да ги прочета. Мразех миризмата на тези книги, на гниещи, разпадащи се страници, подигравателния шепот на хартията, грубата кожа на кориците. Погледнах пак списъка си с думи, всички тези думи, които не знаех.