Стиснах хартията, смачках я на топка и я хвърлих в кошчето за боклук.
– Мога да ти помогна да им пишеш, ако затова си тук.
Подскочих от мястото си, почти съборих стола и когато се завъртях, видях Тамлин да стои пред мен с купчина книги в ръце. Опитах се да прогоня топлината, която отново заля лицето и ушите ми, да овладея паниката, че може да се досеща за какво точно смятах да им пиша.
– Да ми помогнеш ли? Искаш да кажеш, че един елф ще пропусне възможността да се подиграе на невежия човек?
Той сложи книгите на писалището. Челюстта му отново се стегна. Не можех да прочета заглавията, изписани на гръбчетата на книгите.
– Защо да ти се подигравам за слабост, за която нямаш вина? Нека ти помогна. Длъжник съм ти заради ръката.
Слабост. Наистина беше слабост.
И все пак, едно е да му превържа ръката и да говоря с него сякаш не е хищник, създаден да убива и унищожава, и съвсем друго да споделя с него колко малко знам, да му разкрия онази част от себе си, която все още е дете, неразвито, неопитно дете...
Лицето му остана непроницаемо. Макар че не долових в гласа му съжаление, изправих гръб.
– Ще се оправя.
– Да не мислиш, че си нямам друга работа, освен да измислям разнообразни начини да те унижавам?
Помислих си за онова петно нищо, с което художникът на стенописа е изобразил човешките земи, и не отговорих – не ми хрумваше учтив отговор. Вече им бях дала достатъчно – на тях… на него.
Тамлин поклати глава.
– Значи на Люсиен позволяваш да те води на лов и...
– Люсиен – прекъснах го тихо, но не и учтиво – не се преструва на нещо, което не е.
– Какво трябва да означава това? – изръмжа той, но ноктите му останаха скрити, дори след като сви ръце в юмруци.
Пътят, по който поех, определено беше опасен, но не ме интересуваше. Макар да ми предложи убежище, нямаше защо да коленича в краката му.
– Означава – казах аз с все така хладен тон, – че не те познавам. Не знам кой си или какво си, нито пък какво искаш.
– Искаш да кажеш, че не ми вярваш.
– Как да вярвам на елф? Не изпитвате ли удоволствие да ни мамите и убивате?
Този път ръмженето му почти угаси свещите.
– Ти определено не се покриваш с представата ми за човек, повярвай ми.
Почти физически усетих как се отвори раната в гърдите ми и всички онези безмълвни думи се изляха от нея. Неграмотна, невежа, незабележима, горда, студена... думи, излезли от устата на Неста, думи, които отекваха в главата ми с нейния подигравателен глас.
Стиснах устни.
Той направи гримаса и вдигна ръка, сякаш да ме докосне.
– Фейра – започна той с толкова мек глас, че аз просто поклатих глава и излязох от стаята. Той не ме спря.
Следобед, когато отидох да си взема смачкания списък от кошчето, открих, че е изчезнал. Купчината ми с книги беше пипана – бяха пренаредени. Сигурно някой прислужник, казах си аз, за да успокоя тежестта в гърдите ми. Алис или някой друг елф с птича маска е разчиствал, това е. Не съм написала нищо страшно и нямаше начин той да разбере, че се опитвам да предупредя семейството си. Съмнявах се, че ще ме накаже за подобно нещо, но... Разговорът ни сутринта мина достатъчно зле.
Въпреки всичко ръцете ми трепереха, когато отново заех мястото си до писалището и отворих книгата на мястото, докъдето бях стигнала. Знаех, че трябва да се засрамя от това, че отбелязвам неща в книгите с мастило, но щом Тамлин може да си позволи златни чинии, значи ще успее да подмени една-две книги.
Втренчих се в книгата, без да виждам бъркотията от букви.
Може би постъпих глупаво, като отказах помощта му, не успях да преглътна гордостта си и да му позволя да напише писмото, нямаше да му отнеме много време. Дори не ставаше дума за предупредително писмо, а такова, което да им каже, че с мен всичко е наред. Но щом той си има и друга работа, освен да измисля начини да ме унижава, значи има и друга работа, освен да ми помага да пиша писма. И все пак предложи помощта си.