Близкият часовник отбеляза със звън часа.
Слабост, още една от слабостите ми. Потърках чело с палец и показалец. Глупаво беше, че изпитах и частица жалост към него. Към самотния, мрачен елф, за когото мислех, колко глупаво от моя страна, че ще се зарадва, ако срещне някого, който може би разбира – по моя си невеж, жалък, човешки начин – но все пак разбира, какво е да носиш подобен товар, да знаеш, че животът на други хора зависи от теб. Трябваше да оставя раната му да изкърви онази нощ. Трябваше да се досетя, че е невъзможно да срещна някого – човек или елф, който е в състояние да разбере каква съм аз, в какво ме превърнаха последните няколко години от живота ми.
Измина минута, после друга.
Елфите може и да не могат да лъжат, но определено знаят как да избягват да споделят информация. Тамлин, Люсиен и Алис полагаха всички усилия да не отговарят конкретно на въпросите ми. Да разбера повече за болестта, която ги застрашава, каквото и да е за нея, откъде идва, какво друго им причинява освен отслабване на магията и особено какво може да причини на човек, определено си струва отделеното време.
А ако има вероятност да знаят и за някоя забравена вратичка в проклетия Договор, ако знаят за някакъв начин да изплатя дълга си и да се върна при семейството си, за да ги предупредя лично за заплахата... аз просто трябва да поема риска.
Двайсет минути по-късно бях пред спалнята на Люсиен. Отбелязах на картата си къде е стаята – в едно отделно крило на втория етаж, далече от моята, и след като претърсих обичайните места, където си прекарваше времето, стигнах и до спалнята му. Почуках на двойната врата, боядисана в бяло.
– Влез, човеко.
Сигурно можеше да ме познае само по дишането. А може би онова негово око може да вижда през вратата.
Отворих я. По размери стаята приличаше на моята, но в цветово отношение тук преобладаваха оранжевите, червените и златистите нюанси, тук-там с малко зелено и кафяво. Почувствах се като в есенна гора. И докато моята стая излъчваше мекота и изящност, тук се усещаше една грубоватост. Вместо красива масичка за закуска, под прозореца стоеше голяма работна маса, покрита с разнообразни оръжия. Люсиен седеше пред нея, само по бяла риза и панталони, с пусната червена коса, която блестеше като течен огън. Обигран дворцов служител и посланик, но едновременно с това кален в битки воин.
– Отдавна не съм те виждала – казах аз, затворих вратата и се облегнах на нея.
– Наложи се да отида да озаптя няколко буйни глави на северната граница – официална посланическа мисия – обясни той и остави на масата огромния ловджийски нож, който почистваше. Острието беше дълго и страховито. – Върнах се тъкмо навреме, за да чуя размяната на любезности между теб и Там, затова реших, че тук ще съм на по-сигурно място. Но се радвам, че човешкото ти сърце проявява топлина към мен. Поне вече не съм начело на списъка ти с бъдещи жертви.
Изгледах го продължително.
– Е – каза той, – изглежда си влязла под козината на Там достатъчно, че да ме издири и почти да ми отхапе главата. Така че май трябва да ти благодаря, задето провали иначе съвсем приличния обяд. За мое щастие, се оказа, че в западната гора е станала някаква бъркотия, така че клетият ми приятел тръгна натам, за да се справи с проблема, както само той умее. Учудвам се, че не сте се сблъскали на стълбите.
Слава на забравените богове за малките милости, които проявяват.
– Каква бъркотия?
Люсиен сви рамене, но движението бе прекалено напрегнато, за да е безгрижно.
– Обичайната – нежелани, проклети същества, които създават хаос.
Хубаво. Хубаво, че Тамлин отсъства и няма да разбере какво се готвя да направя. Пак късмет.
– Впечатлена съм, че и толкова ми казваш – казах колкото се може по-безгрижно, обмисляйки всяка дума. – Но жалко, че не си сюриел, за да ми кажеш всичко, което знаеш, ако се хванеш в капана ми.
Той премигна срещу мен. После устата му се изкриви на една страна, а металното око се завъртя към мен и се присви.
– Предполагам, че няма да ми кажеш какво искаш да знаеш, нали?
– Ти си имаш твоите тайни, аз си имам моите – казах предпазливо. Не знаех дали ще се опита да ме разубеди, ако му кажа истината.
– Но ако беше сюриел – продължих съвсем бавно, в случай че не е разбрал намека, – как точно мога да те хвана?
Люсиен остави ножа, с който си играеше, на масата и заоглежда ноктите си. За секунда се зачудих дали изобщо ще ми каже нещо. Дали няма да отиде право при Тамлин и да му каже всичко, за което питам.
Тогава той каза: