– Вероятно ще имам слабост към млади брезови горички, като онези в западната гора, и прясно заклани пилета, освен това сигурно ще съм толкова алчен, че няма да забележа двойно усуканата примка, поставена в горичката, за да завърже краката ми и да ме обездвижи.
– Хммм – не посмях да го попитам защо е толкова услужлив. Все още имаше вероятност да не му стане неприятно, ако намеря смъртта си, но въпреки това ще рискувам. – Някак си те предпочитам като Върховен елф.
Той се усмихна самодоволно, но веселието му не трая дълго.
– Ако бях достатъчно луд и глупав да тръгна да търся сюриел, освен всичко друго, ще си взема лък и стрели, а може би и нож, като ей този. – Той прибра ножа в ножницата му и го бутна към ръба на масата. Предлагаше ми го. – Освен това ще бъда готов да побягна с всички сили, след като освободя сюриела, към най-близката течаща вода, тъй като те мразят да минават през такава.
– Само че ти не си луд, затова ще си стоиш тук, на сигурно място, нали?
– Ще бъда на лов някъде наоколо и поради свръхестествено острия си слух ще мога да чуя, ако някой се разпищи откъм западната гора. Добре, че нямам нищо общо, ако някой ти каже да излезеш днес, защото Там ще изкорми всеки, който сподели с теб как се лови сюриел. Също така е добре, че, така или иначе, планирах да половувам, тъй като ако някой ме хване да ти помагам, ще си навлечем други, съвсем различни и сериозни неприятности. Надявам се, че твоите тайни си струват всичко това.
Последното каза с обичайната си усмивка, но с известна острота в гласа – предупреждение, което аз не пропуснах.
Поредната загадка и поредната частица информация. Казах му:
– Хубаво е, че както ти имаш свръхестествено остър слух, аз пък имам свръхестествената способност да си държа устата затворена.
Той изсумтя, когато взех ножа от масата и се насочих към вратата, за да си взема лъка от стаята.
– Мисля, че започвам да те харесвам... за човек, който убива.
14.
Западната гора. Млада брезова горичка. Заклано пиле. Двойно усукана примка. Близо до течаща вода.
Повтарях си указанията на Люсиен, докато излизах от имението, минавах през градините, прикосявах зелените хълмове отвъд, прескачах бистри ручеи и най-сетне навлязох в пролетно раззеленената гора. Никой не ме спря, никой дори не ме видя как излизам, нарамила лъка и колчана, с ножа на Люсиен на колана. Носех и торба с прясно заклано пиле, осигурено от озадачения кухненски персонал, а в ботуша си затъкнах още един нож.
И хълмовете бяха пусти като къщата, макар от време на време да мярках по някое проблясване с крайчеца на окото си. Всеки път, когато се обърнех да погледна, проблясъкът се превръщаше в танцуващи слънчеви лъчи по повърхността на някое езерце или в повей на вятъра, погалил листата на самотния клен, извисяващ се на едно хълмче. Докато минавах край едно обширно езеро в подножието на по-голямо възвишение, мога да се закълна, че зърнах четири лъскави женски глави да се подават над повърхността на водата и да ме гледат. Ускорих крачка.
Чувах само чуруликането на птички и шумоленето на малки животинки, когато навлязох в притихналата, зелена западна гора. Не съм яздила насам по време на разходките си с Люсиен. Тук нямаше пътеки, нямаше никаква следа от намеса в природата. Дъбове, брястове и брези растяха толкова нагъсто, че клоните им се преплитаха и почти задушаваха процеждащата се слънчева светлина, която се опитваше да проникне изпод гъстия балдахин от листа. Покритата с мъх земя поглъщаше звука от стъпките ми.
Стара... не, гората беше направо древна. И жива, по начин, който не можех да опиша, а само да го почувствам дълбоко в себе си. Вероятно съм първият човек от петстотин години насам, който върви под тежките тъмни клони, вдишва свежия аромат на нови листа, заглушаващ тежката миризма на гнила шума.
Брези и течаща вода. Вървях из гората със свито гърло. Нощта е опасно време, напомних си. Имах само няколко часа преди слънцето да залезе.
Макар че Боге се изпречи на пътя ни посред бял ден.
Боге беше мъртъв и с каквито и ужасии да се разправяше в момента Тамлин, те се намираха в друга част на тези земи. Земите на Двора на Пролетта, ако стенописът не лъжеше. Чудех се в какви отношения е Тамлин с Великия господар на Двора на Пролетта и дали същият този господар не е извадил окото на Люсиен. А може и да беше съпругата на въпросния Велик господар, онази тя, която Люсиен спомена и от която толкова се бояха. Отхвърлих тази мисъл.
Продължих да се придвижвам напред с леки стъпки, с отворени на четири очи и наострени уши. Със или без слабости, все пак мога да ловувам. А отговорите, които търсех, си заслужаваха опасността.