Открих горичка от млади брезички с тънки стволове и започнах да обикалям в разширяващи се кръгове, докато не попаднах на един ручей. Не беше дълбок, но пък беше толкова широк, че ще се наложи да го прескоча със засилка. Люсиен ме посъветва да намеря течаща вода, а този ручей беше достатъчно близо до горичката, че да ми свърши работа, ако се наложи да бягам. Надявах се, че няма да се наложи.
Изпробвах няколко маршрута до ручея. Също и няколко други, по-обиколни, в случай че по-преките са блокирани. Когато опознах всеки корен, камък и дупка около горичката, се върнах до малката полянка между белокорите дървета и заложих примката си.
* * *
Седях на мястото си на дървото – голям, стар дъб, чийто гъст листак ме скриваше напълно, и зачаках. И чаках. Следобедното слънце пълзеше по небето и нагряваше въздуха – успяваше дори да пробие гъстия балдахин, под който се криех. Свалих наметалото и навих ръкавите на туниката си. Стомахът ми се обади, затова извадих парче сирене от раницата си. Сиренето се яде по-безшумно от ябълката, която също взех от кухнята на излизане. Когато свърших със сиренето, пийнах вода от манерката – гърлото ми беше пресъхнало от свършената работа и от жегата.
Дали на Тамлин или Люсиен някога им омръзва тази вечна пролет? Пътуват ли понякога до другите територии, за да видят и останалите сезони? Аз нямам нищо против да живея сред вечна пролет, ако трябва да се грижа за семейството си – всяка година зимата ни приближаваше опасно много до смъртта. Но ако съм безсмъртна, сигурно ще искам малко разнообразие, за да минава времето по-бързо. Сигурно ще искам да върша нещо повече от това да се спотайвам в имението си. Макар че още не съм събрала смелост да отправя молбата, която се въртеше в ума ми, откакто видях стенописа.
Гледах да не се движа особено много върху клона, на който седях, а само колкото да не се схвана. Разбрах, че нещо се приближава, щом усетих вълната от тишина, която се разля наоколо. Сякаш дроздовете, катериците и пеперудите затаиха дъх, докато нещото преминава покрай тях.
Лъкът чакаше. Извадих безшумно една стрела. Тишината се приближаваше все повече и повече.
Дърветата сякаш се наведоха напред, преплетените им клони се преплетоха още по-силно, превръщайки горичката в жива клетка, от която дори малките птички не можеха да излетят.
Може би идеята изобщо не беше добра. Може би Люсиен е надценил способностите ми. Или пък чака удобен случай да ме прати на смърт.
Мускулите ми се сковаха от усилието да се задържа на клона неподвижно, но запазих равновесие и се заслушах. Тогава го чух – шепот, като че някой влачеше парче плат по корените и камъните, гладно, хриптящо душене, което идваше от близката полянка. Ужасяващ звук. Древен като дърветата наоколо.
Поставих капана си внимателно, а пилето изглеждаше така, сякаш само е дошло дотук и си е счупило врата при опит да се измъкне изпод един паднал клон. Постарах се да прикрия собствената си миризма от пилето. Но елфите имаха толкова остри сетива, че колкото и добре да съм прикрила следите си...
Последва изщракване, свистене и глух, зловещ писък, от който мускулите и костите ми се вцепениха, а дъхът ми замря.
Още един писък прониза горския въздух, а примката изстена, но задържа създанието.
Слязох от дървото и се отправих да се срещна очи в очи със сюриела.
* * *
Люсиен, помислих си, докато се промъквах към елфа, определено е надценил способностите ми. Или пък от все сърце ме иска мъртва.
Не знаех какво да очаквам, когато навлязох в кръга, оформен от белите стволове на брезите – високи и прави като колони, но това определено не беше високата тънка фигура в парцалива тъмна роба. Беше прегърбена и ясно виждах твърдите буци на гръбнака ù под протърканата дреха. Тънки, дълги, люспести ръце дращеха по примката с пожълтели, нацепени нокти.
Бягай, прошепна някаква първична, дълбоко човешка част от мен. Умоляваше ме. Бягай, бягай и не се обръщай.
Но стрелата, насочена към създанието, не трепна. Казах тихо:
– Сюриел ли си?
Елфът замръзна. После подуши. Веднъж. Два пъти.
След това бавно се обърна към мен, а булото върху плешивата му глава се развя от невидим вятър.
Лице сякаш издялано от суха, древна кост, с липсваща или захвърлена кожа, с уста без устни и твърде дълги зъби, подаващи се от черни венци, цепнатини вместо ноздри и очи... очи като бездънни ями от млечна белота – белотата на смъртта, на болестта, на оглозганите кости.
Между парцалите на робата му се виждаха части от тяло, съставено като че ли изцяло от жили и кости, сухо и ужасяващо като лицето. Създанието пусна примката и прекалено дългите му пръсти щракнаха, когато започна да ме изучава с поглед.