Това беше онзи остров, който видях на картата, същият, който след Договора не е дал от земите си на хората. И... трон от кости. Сиренето, което изядох по-рано, се превърна в олово в стомаха ми.
– От известно време кралят на Хиберн недоволства срещу Договора, който другите Върховни елфи сключиха с вас, хората, преди толкова столетия. Недоволства, че са го накарали да го подпише, че са пуснали човешките му роби на свобода и че са го принудили да живее в изолация на влажния си зелен остров на края на света. И така, преди сто години той изпрати по света най-верните си военачалници, най-силните бойци, всички остатъци от древните армии, които някога е стоварил на континента, за да поведе жестока война срещу вас, хората. И те до един зли и подли като него. Пратениците му се внедрили из дворовете, кралствата и империите на Върховните елфи по целия свят като шпиони, придворни и любовници на управляващите. И така цели петдесет години. А когато вече разполагаха с достатъчно информация, кралят подготви своя план. Но преди почти пет десетилетия един от военачалниците му се разбунтува. Измамникът. И... – сюриелът се изправи. – Не сме сами.
Опънах тетивата на лъка, но оставих стрелата да сочи надолу, и огледах напразно дърветата. Но цареше пълна тишина заради присъствието на сюриела.
– Човеко, трябва да ме освободиш и да бягаш – каза създанието, а безжизнените му очи се разшириха. – Бягай към имението на Великия господар. Не забравяй какво ти казах – остани близо до него и ще живееш достатъчно, за да видиш как всичко се оправя.
– Какво има? – Ако знаех какво ни заплашва, щях да бъда по-подготвена...
– Нага, елфи, създадени от сенки, омраза и тлен. Чули са писъците ми и са те подушили. Освободи ме, човеко. Ако ме хванат, ще ме затворят в клетка. Освободи ме и се върни при Великия господар.
По дяволите. По дяволите. Свалих лъка и се метнах към примката, посягайки към ножа си.
И тогава иззад дърветата се плъзнаха четири смътни фигури, толкова тъмни, като че ли бяха изтъкани от беззвездна нощ.
15.
Нагите бяха създания, излезли от някакъв кошмар. Покрити с черни люспи и нищо друго, те изглеждаха като чудовищна комбинация от змийски черти и човекоподобни, мъжки тела, чиито горни крайници завършваха с дълги, гладки нокти, способни да разкъсват плът.
Ето това бяха създанията от кървавите легенди, онези, които се промъкваха през стената да тормозят хората. Онези, които с радост бих убила в онзи ден в снежната гора. Огромpните им бадемовидни очи огледаха алчно сюриела и мен.
Четиримата прекосиха полянката и се насочиха към нас. Сюриелът седеше между мен и чудовищата, затова насочих стрелата си към този по средата...
Създанието се ухили, разкривайки зъби, остри като бръсначи, и сребрист раздвоен език, който се стрелна между тях.
– Майката на Мрака ни поднася дар, братя – каза той и гледаше сюриела, който отново започна да дращи по примката. После кехлибарените очи се завъртяха към мен. – И закуска.
– Няма много за ядене по нея – каза друг и сви и разпусна нокти.
Започнах да отстъпвам назад, към ручея, към имението в далечината, без да свалям лъка, насочен към тях. Един мой писък ще съобщи на Люсиен всичко, което трябваше да знае, но не ми стигаше дъхът. А може и да не дойде, ако нарочно ме е изпратил тук. Съсредоточих всичките си сетива и продължих да отстъпвам.
– Човеко – промълви сюриелът умолително.
Имах десет стрели – девет, щом изстрелям тази в лъка. Никоя от тях не беше ясенова, но може би ще задържат нагите достатъчно дълго, за да избягам.
Отстъпих още една крачка. Четирите наги се приближаваха, сякаш се наслаждаваха на бавния си лов, знаейки предварително, че ще спечелят.
Имах време колкото три удара на сърцето, за да взема решение. Три удара на сърцето, за да изпълня плана си.
Изопнах тетивата до краен предел, докато ръката ми затрепери.
И после изпищях. Силно, пронизително, с целия въздух в дробовете си.
Когато и четирите наги се обърнаха към мен, стрелях по примката, уловила сюриела.
Примката се разкъса. Като сянка на вятъра, сюриелът се стопи във въздуха, изригване на мрака, което накара нагите да залитнат назад.
Онзи, който беше най-близо до мен, се метна след сюриела, протегнал дългата си люспеста шия. Вече нямаше начин движенията ми да се сметнат за непровокирана атака, не и след като видяха колко точно стрелям. Сега със сигурност искаха да ме убият.