– Ще кървиш – задъхано рече единият и се засмя тихо, когато видя ножа в ръката ми. – Ще ти източим кръвта бавно.
Размърда дългите си нокти – съвсем подходящи за пронизване и разкъсване. После отново отвори уста и из гората се понесе оглушителен рев.
Само че ревът не идваше от неговата уста.
Ехото още не бе заглъхнало, когато нагата отлетя от мен и се блъсна в едно дърво толкова силно, че дървото се сцепи. Успях да зърна златната маска, косата и дългите, смъртоносни нокти преди Тамлин да ги забие в създанието.
Другата нага ме пусна и изкрещя, после скочи на крака, докато Тамлин разкъсваше гърлото на другаря ù. Кръв и парченца плът се разхвърчаха.
Останах да лежа на земята с нож в ръка и да чакам.
Тамлин отново нададе рев, от който се смръзна и костният ми мозък, и дългите му остри зъби блеснаха. Последната нага се втурна да тича. Успя да направи едва няколко крачки, преди Тамлин да я събори и да я прикове на земята. После я изкорми с един-единствен мощен замах.
Останах на мястото си, заровила лице в листата, падналите клонки и мъха. Не се опитах да стана. Треперех толкова силно, че имах чувството как всеки момент ще се разпадна на части. Едва удържах ножа. Тамлин се изправи и издърпа ноктите си от тялото на създанието. От тях покапаха кръв и късчета плът и обагриха мекия мъх.
Велик господар. Велик господар. Велик господар.
В очите му пламтеше дива ярост и аз се сепнах, когато коленичи до мен. Той протегна ръка, но се дръпнах, по-далеч от окървавените нокти. Успях да се надигна колкото да седна и отново затреперих. Знаех, че не съм в състояние да се изправя на крака.
– Фейра – каза той. Гневът изчезна от очите му, а ноктите се прибраха под кожата, но онзи рев все още кънтеше в главата ми. В този звук имаше само и единствено първична ярост.
– Как?
Само това успях да продумам, но той ме разбра.
– Преследвах една глутница наги. Тези четиримата избягаха и явно са последвали миризмата ти дотук. Чух те, когато изпищя.
Значи не знаеше за сюриела. И... и е дошъл да ме спаси.
Той отново протегна ръка към мен и аз потръпнах, когато прокара хладните си влажни пръсти по парещата ми от болка буза. Кръв, по пръстите му имаше кръв. Лицето ми лепнеше, което ми подсказа, че самата аз съм достатъчно окървавена и няколко капки в повече няма да променят особено нещата.
Болката в лицето и ръката ми започна да се оттегля и накрая изчезна. Очите му потъмняха леко, щом зърна синината, която със сигурност вече се оформяше на скулата ми, и туптенето под кожата ми се успокои. Металният мирис на магия ме обгърна и после отлетя като лек бриз.
– Открих един мъртъв на половин километър оттук – продължи той, разкопча кожения ремък, свали туниката си и ми я подаде. Предницата на моята беше раздрана и изпокъсана от ноктите на нагите. – Видях една от стрелите си в гърлото му и тръгнах по следите.
Облякох туниката на Тамлин върху моята, като се опитах да не обръщам внимание на мускулите, прозиращи под бялата му риза, които засъхващата кръв подчертаваше още повече. Чистокръвен хищник, създаден да убива, без да се замисли, без да изпитва угризения. Отново потръпнах и се зарадвах на топлината, която излъчваше дрехата. Велик господар. Трябваше да се досетя, трябваше да позная. Но може би не съм искала, може би се страхувах.
– Ето – каза той, стана и ми подаде окървавената си ръка. Не посмях да погледна към разкъсаните наги, хванах ръката му и той ме изправи на крака. Коленете ми се огънаха, но успях да запазя равновесие.
Втренчих се в хванатите ни ръце – покрити с кръв, която не беше наша.
Не, той не е единственият, пролял кръв. Това сигурно ме правеше толкова звяр, колкото и него. Но той ме спаси. Уби заради мен.
– Искам ли да знам какво правеше тук? – попита той.
Не. Определено не. Не и след всички предупреждения, които ми отправи.
– Мислех, че не съм затворена само в къщата и градината. Не си дадох сметка, че съм се отдалечила толкова.
Той пусна ръката ми и въздъхна тежко.
– В дните, когато съм далеч да се занимавам с... проблеми, стой по-близо до къщата.
Кимнах малко сковано.
– Благодаря – измърморих аз, борейки се с треперенето и изтощението, обхванало тялото ми. Не можех повече да търпя кръвта на нагата върху себе си. – Не... не само за това. А за това, че ми спаси живота.
Исках да му кажа колко много значи това за мен – Великият господар на Двора на Пролетта е сметнал, че заслужавам да бъда спасена... но не можах да намеря подходящите думи.
Дългите му зъби изчезнаха.