– Това е... най-малкото, което мога да направя. Не биваше да навлизат толкова навътре в земите ми.
Той поклати глава, замислен.
– Да се прибираме у дома – каза накрая, с което ми спести усилието да обяснявам какво съм правила тук. Не можах да се насиля да му кажа, че имението не е мой дом... и че може би вече изобщо нямах дом.
Пътя на връщане изминахме в мълчание, и двамата окървавени и пребледнели. Касапницата, която сътворихме, още беше пред очите ми – напоените с кръв земя и дървета. Парчетата нага.
Е, поне научих нещо от сюриела. Нищо, че не беше точно това, което исках да чуя... или да узная.
Остани с Великия господар. Добре, това беше лесно. Колкото до урока по история, който започна да ми изнася, за зли крале и техните военачалници, и как всичко това е свързано с Великия господар, който сега вървеше до мен, и с болестта... Все още не разполагах с достатъчно подробности, за да предупредя семейството си. Но сюриелът ми каза да не търся повече отговори.
Имах чувството, че ще допусна огромна грешка, ако не послушам този съвет. Семейството ми ще се наложи да повярва на оскъдната информация, с която разполагам. Надявам се, че ще е достатъчно.
Не разпитвах повече Тамлин за нагите, за това колко е убил преди тези четири да се измъкнат. Не го попитах изобщо нищо, защото не забелязах и следа от триумф в него, само дълбоко усещане за срам и поражение.
16.
След като се киснах в банята почти час, се оказах седнала на стола с ниска облегалка пред огромната камина в стаята ми, примижала от удоволствие, докато Алис разресваше влажната ми коса. Макар че вечерята наближаваше, Алис ми донесе чаша разтопен шоколад и отказа да се захване с каквото и да било, преди да пийна няколко глътки.
Това беше най-вкусното нещо, което съм опитвала някога. Отпивах от тежката чаша, докато тя разресваше косата ми, и почти мърках от удоволствие, когато тънките ù пръсти докосваха главата ми.
Когато се уверих, че другите прислужници са слезли долу да помагат в сервирането на вечерята, сложих чашата в скута си.
– Ако още повече елфи продължат да минават границата и да нападат, ще започне ли война?
Може би трябва да дадем отпор, може би е време да кажем „Стига“. Така каза Люсиен на Тамлин през първата ми вечер тук.
Четката замръзна.
– Не задавай такива въпроси. Ще извикаш лошия късмет.
Размърдах се на стола и погледнах гневно маскираното ù лице.
– Защо останалите Велики господари не държат поданиците си под контрол? Защо позволяват на тези ужасни създания да ходят където си поискат? Някой... някой започна да ми разказва историята за някакъв крал в Хиберн...
Алис ме сграбчи за рамото и ме обърна към себе си.
– Не е твоя работа.
– О, напротив, мисля, че е – и се обърнах обратно, стиснала подлакътниците на дървения стол. – Ако всичко това прелее в човешкия свят... ако се стигне до война или тази болест отрови и нашите земи...
Опитах се да отблъсна надигащата се паника. Трябва да предупредя семейството си, трябва да им пиша. Скоро.
– Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Остави Великия господар Тамлин да се занимава с това. Той е единственият, който може да го направи.
И сюриелът каза така. Кафявите очи на Алис ме гледаха строго, безмилостно.
– Мислиш, че никой няма да ми каже какво си поискала да ти дадат от кухнята ли? Че няма да разбера какво си отишла да хванеш? Глупаво, неразумно момиче. Ако не беше хванала сюриела в добро настроение, щеше да си заслужиш смъртта, сполетяла те от ноктите му. Не знам кое е по-зле – това или идиотското ти поведение с пуката.
– А ти по друг начин ли би постъпила? Ако имаше семейство...
– Аз имам семейство.
Изгледах я от горе додолу. На пръста ù нямаше халка.
Алис забеляза погледа ми и каза:
– Сестра ми и мъжът ù бяха убити преди почти петдесет години и оставиха две деца. Всичко, което правя, всичко, към което се стремя, е свързано с тези две момчета. Така че нямаш право да ме гледаш по този начин и да ме питаш дали бих постъпила по друг начин, момиче.
– Къде са те сега? Тук ли живеят?
Сигурно затова има детски книжки в библиотеката. Може би онези две бляскави фигурки в градината... са племенниците на Алис.
– Не, не живеят тук – каза тя остро. – Другаде са, далече.
Замислих се над думите ù и наклоних глава на една страна.
– Децата на елфите по друг начин ли растат?
Щом родителите им са били убити преди петдесет години, едва ли вече са момчета.
– А, някои растат като вас и могат да се размножават редовно като зайци, но има някои... като мен, като Върховните елфи, които рядко успяват да създадат поколение. Онези, които се раждат от такива родители, растат доста по-бавно от хората. Всички се изненадахме, когато сестра ми забременя с второ дете само пет години след раждането на първото... което ще достигне зряла възраст едва когато стане на седемдесет и пет. Но те се раждат толкова рядко, с всички наши деца е така, затова са по-ценни за нас от златото или скъпоценните камъни.