Тя стисна зъби силно и аз си дадох сметка, че повече нищо няма да изкопча от нея.
– Не съм се съмнявала в отдадеността ти – казах тихо. Тъй като тя не отговори, добавих: – Разбирам какво имаш предвид... за това, че всичко, което правиш, е за тях.
Алис сви устни, но каза:
– Следващия път, когато онзи глупак Люсиен тръгне да ти дава съвети как да уловиш сюриел, ела при мен. Заклани пилета, виж ми задника. Достатъчно беше да му предложиш нова дреха и той ще започне да ти се умилква в краката.
* * *
Докато стане време да сляза за вечеря, успях да спра да треперя и във вените ми се разля някакво подобие на топлина. Велик господар на Притиан или не, нямаше да му се кланям, не и след всичко, през което минах днес.
Люсиен и Тамлин вече ме чакаха на масата.
– Добър вечер – поздравих и се насочих към обичайното си място. Люсиен наклони глава настрани с въпросително изражение и аз му кимнах леко, докато сядах. Тайната му беше опазена, макар да заслужаваше бой задето ме прати толкова неподготвена при сюриела.
Люсиен се отпусна в стола си.
– Чух, че вие двамата сте прекарали доста вълнуващ следобед. Де да бях там да ви помогна.
Това вероятно бе прикрито, неохотно извинение, на което аз отново кимнах.
После той продължи с пресилена безгрижност:
– Е, изглеждаш все така прелестна въпреки преживелиците.
Аз изсумтях. Никога не съм изглеждала прелестно.
– Мислех, че елфите не могат да лъжат.
Тамлин се задави с виното си, а Люсиен се ухили, от което белегът му стана още по-стряскащ.
– Кой ти каза това?
– Всеки го знае – казах аз и започнах да трупам храна в чинията си, като в същото време се замислих за всичко, което те двамата са ми казали досега и което аз приех за неподправена истина.
Люсиен се облегна със самодоволна котешка усмивка на устните.
– Разбира се, че можем да лъжем. За нас лъжата е изкуство. Излъгахме, когато казахме на онези човеци преди стотици години, че не можем да произнесем неистина. Как иначе да спечелим доверието им и да ги накараме да вършат каквото искаме?
Устата ми се превърна в тънка, стегната линия. Казваше истината, защото ако лъжеше... от логиката ми се зави свят.
– А желязото? – успях да продумам.
– Нищо лошо не може да ни направи. Само ясеновото дърво, както сама знаеш.
Лицето ми пламна. Бях приемала всяка тяхна дума за истина. Може би сюриелът ме е излъгал днес, с подробните си обяснения за елфическата политика. Със съвета да стоя до Великия господар и за това, че всичко ще се оправи накрая.
Погледнах Тамлин. Велик господар. Това не беше лъжа – тази истина усещах дълбоко в себе си. Макар да не се държеше като жестоките Велики господари от легендите, които са принасяли в жертва девици и убивали хората, когато им скимне. Не. Тамлин беше... точно такъв, какъвто онези фанатизирани, смирени Деца на благословените описваха елфите, когато обрисуваха щедростта и удобствата на Притиан.
– Макар Люсиен да разкри някои от най-строго пазените ни тайни – започна Тамлин, отправяйки последната дума към Люсиен с ръмжене, – никога не сме те заблуждавали с думи.
Погледът му срещна моя.
– Никога не сме те лъгали умишлено.
Успях да кимна и отпих голяма глътка вода. Нахраних се в мълчание, толкова заета да разгадавам всяка дума, която чух от пристигането си тук, че не обърнах внимание кога Люсиен се е извинил и станал от масата, без да дочака десерта. Останах сама с най-опасното същество, което някога съм срещала.
Стените на трапезарията ме притиснаха.
– По-добре ли... се чувстваш?
Беше подпрял брадичката на юмрука си, а в очите му проблясваше загриженост и като че ли изненада от тази загриженост.
Преглътнах мъчително.
– Ако никога повече не срещна нага, ще се смятам за късметлийка.
– Какво правеше в западната гора?
Истина или лъжа, лъжа или истина... и двете.
– Чувала съм легенда за същество, което може да отговори на всички въпроси, които му зададеш, ако го уловиш.
Тамлин трепна и ноктите му изскочиха от плътта и порязаха лицето му. Само че раните се затвориха почти мигновено и останаха само няколко струйки кръв да се стичат по златистата му кожа, докато той не ги избърса с ръкав.