– Отишла си да уловиш сюриел.
– Улових сюриел – поправих го аз.
– И той каза ли ти каквото искаше да знаеш?
Не бях сигурна дали дишам.
– Нагите ни прекъснаха преди да успее да ми каже нещо съществено.
Той стисна устни.
– Бих ти се развикал, но мисля, че днешната случка е достатъчно наказание – той поклати глава. – Успяла си да уловиш сюриел. Едно човешко момиче.
Неволно, въпреки всичко, станало днес, устните ми се извиха нагоре.
– Да не би да се предполага, че е трудна задача?
Той се засмя и извади нещо от джоба си.
– Ако имам късмет, няма да се налага да ловя сюриел, за да разбера какво е това.
И той вдигна в ръка смачкания ми списък с думи.
Сърцето ми слезе в петите.
– Ами... – не можах да измисля подходяща лъжа, всичко беше толкова абсурдно.
– Необичайна? Опашка? Клане? Пожарище?
Четеше списъка. Идеше ми да се свия на кълбо и да умра. Това бяха думи, които не разчетох в книгите, думи, които сега звучаха толкова прости, толкова лесни за произнасяне, докато той ги казваше на глас.
– Това да не е стихотворение за това как ме убиваш и изгаряш трупа ми?
Гърлото ми се стегна и се наложи да стисна юмруци, за да не скрия лице в ръцете си.
– Лека нощ – едва продумах аз и се изправих с треперещи крака.
Почти стигнах до вратата, когато той заговори отново.
– Много ги обичаш, нали?
Обърнах се. Зелените му очи срещнаха моите, той стана и се приближи към мен. Спря на почетно разстояние.
Списъкът с думи, изписани с разкривени букви, все още беше в ръката му.
– Чудя се дали семейството ти си дава сметка за това – каза тихо. – Че всичко, което си правила за тях, не е било заради обещанието към майка ти или заради самата теб, а заради тях.
Не казах нищо, тъй като подозирах, че срамът ще проличи в гласа ми.
– Знам... знам, че онова, което казах по-рано, не прозвуча добре, но мога да ти помогна да се научиш да пишеш...
– Остави ме на мира – казах аз и тръгнах да излизам, но се блъснах в нещо. В него. Залитнах назад. Забравих колко бързо може да се движи.
– Не целя да те обидя – тихият му глас още повече влошаваше нещата.
– Нямам нужда от помощта ти.
– Виждам – каза той с крива усмивка, която бързо се стопи. – Смъртна, която може да се справи с елф в образа на вълк, да улови сюриел и да убие сама две наги...
Той се задави от смях и поклати глава. Отблясъците от огъня танцуваха по маската му.
– Те са глупаци. Глупаци, че не го виждат.
Потрепна, но погледът му беше искрен.
– Ето – рече и ми подаде списъка с думи.
Пъхнах го в джоба си. Обърнах се, но той нежно ме хвана за ръката.
– Жертвала си толкова много за тях.
Вдигна другата си ръка сякаш да ме погали по бузата. Аз се напрегнах в очакване на докосването му, но той свали ръка.
– Можеш ли изобщо да се смееш?
Отблъснах ръката му, неспособна да преглътна гневните си думи. Велик господар или не, проклет да е.
– Не ми трябва съжалението ти.
Изумрудените му очи блестяха толкова ярко, че ми се зави свят.
– А приятелство?
– Могат ли елфите да са приятели с хората?
– Преди петстотин години доста елфи бяха толкова близки приятели на хората, че се биха във войната на тяхна страна.
– Какво?
Това не съм го чувала. Нямаше го и на стенописа в кабинета.
Той сви рамене.
– Иначе как мислиш, че оцеляха човешките армии? Как мислиш, че успяха да нанесат такива поражения на моя народ, че да се стигне до искане за мирен договор? Само с ясеново дърво? Имаше елфи, които се биха и умряха на страната на хората за свободата им, които скърбяха, когато се оказа, че единственото решение на проблема е двата народа да се разделят.
– Ти един от тях ли беше?
– Тогава бях дете, твърде малък, за да разбера случващото се... или някой да ми го обясни – каза той.
Дете. Което значеше, че сега е на повече от...
– Но ако бях достатъчно голям, щях да се бия, да. Срещу робството, срещу тиранията и щях с радост да отида на смърт, независимо чия свобода защитавам.
Не съм сигурна дали бих постъпила по същия начин. Най-важното за мен щеше да е защитата на семейството ми... затова щях да избера страната, която ще им даде сигурност. Досега не бях мислила за това като за недостатък.
– Доколкото това има значение за теб – каза Тамлин, – семейството ти знае, че си в безопасност. Нямат спомен за звяр, нахлул в колибата им, а си мислят, че отдавна забравена, много богата ваша леля те е извикала да се грижиш за нея на смъртния ù одър. Знаят, че си жива, сита и в безопасност. Но знаят и че има слухове за... опасност в Притиан и са готови да избягат, ако видят някой от предупредителните знаци, че стената е започнала да се руши.