– Ти... ти си им променил спомените? – отстъпих крачка назад.
Каква арогантност, каква елфическа арогантност – да ни променят съзнанията, да ни насаждат мисли, сякаш това не е насилие...
– Омаях спомените им, все едно ги покрих с було. Боях се, че баща ти може да дойде да те търси или да убеди селяните да преминат стената заедно с него и така да нарушат Договора.
Така всички щяха да загинат, ако попаднеха на създания като пуката, нагите или Боге. Тишина обви съзнанието ми. Бях толкова изтощена, че не можех да мисля, затова думите се изплъзнаха от устата ми:
– Ти не го познаваш. Баща ми нямаше да си направи труда да идва да ме търси.
Тамлин ме изгледа продължително.
– Напротив.
Само че той не би го направил, не и с неговото сакато коляно. Не и щом може да го използва за оправдание. Осъзнах това в момента, в който илюзията, създадена от пуката, се разпръсна.
Сита, спокойна и в безопасност... дори са предупредени за болестта, независимо дали са разбрали предупреждението, или не. Очите му бяха открити, искрени. Беше направил повече, отколкото изобщо съм предполагала, за да успокои притесненията ми.
– Наистина ли си ги предупредил за... за възможната опасност?
Кимна сериозно.
– Не директно, но... предупреждението е втъкано в омаята на спомените им заедно със заповед да бягат при първия знак за опасност.
Елфическа арогантност, но... но той е направил повече, отколкото аз въобще бих могла. Семейството ми може да не обърне никакво внимание на писмото ми. Ако знаех, че има такива способности, сигурно сама щях да помоля Великия господар да омае спомените им, ако не го беше сторил сам.
Наистина нямаше за какво да се тревожа, освен за факта, че ще ме забравят по-скоро, отколкото очаквах. Не мога да ги виня. Обещанието ми е спазено, задачата – изпълнена... Какво ми оставаше тогава?
Пламъците на огъня танцуваха по маската му, топлеха златото, караха изумрудите да искрят. Толкова цветове и нюанси – цветове, чиито имена дори не знаех, цветове, които исках да съхраня в паметта си и да смеся. Цветове, които нищо вече не ми пречеше да изуча.
– Бои – казах аз, по-скоро прошепнах. Той наклони глава, а аз преглътнах и изпънах рамене. – Ако... ако не е прекалено нахално, бих искала малко бои. И четки.
Тамлин премигна.
– Обичаш... изкуството? Обичаш да рисуваш?
Думите му не прозвучаха укорително или подигравателно. Насърчи ме достатъчно да кажа:
– Да. Не съм... изобщо не съм добра, но ако не е проблем... Ще рисувам навън, за да не цапам, но...
– Навън, вътре, на покрива – рисувай, където искаш. Не ме е грижа къде – каза той. – Но щом ти трябват бои и четки, ще имаш нужда и от хартия и платна.
– Мога да работя, да помагам в кухнята или в градината, за да платя за всичко това.
– Повече ще им пречиш. Може да отнеме няколко дни, но ще имаш бои, четки и платна. Цялото пространство тук е на твое разположение. Работù, когато искаш. Тази къща и бездруго е прекалено чиста.
– Благодаря ти! Наистина. Благодаря ти!
Той промълви тихо:
– Разбира се.
Обърнах се, но той продължи:
– Видя ли галерията?
– В къщата има галерия? – изтърсих аз.
Той се засмя, наистина се засмя, Великият господар на Двора на Пролетта.
– Затворих я, когато наследих имението.
Когато е наследил титла, която не му носи никаква радост.
– Струваше ми се загуба на време за прислужниците да я чистят.
Разбира се, че ще е загуба на време за един воин.
Той продължи да говори:
– Утре съм зает, а в галерията трябва да се почисти, така че... Вдругиден, нека ти я покажа вдругиден – той се потърка по врата, а по страните му плъзна лека руменина, която го накара да изглежда по-жив и топъл отвсякога. – Моля те, за мен ще бъде удоволствие.
И аз му повярвах.
Кимнах, без да продумам. Щом картините по стените в коридорите бяха толкова великолепни, онези в галерията сигурно надхвърляха и най-смелите полети на човешкото ми въображение.
– Много... много ще се радвам.
Той отново ми се усмихна, широко и без колебание. Айзък никога не ми се е усмихвал така. От Айзък дъхът ми никога не е спирал, дори и за малко.
Това чувство беше толкова изумително, че веднага излязох, стиснала смачкания лист хартия в джоба си, сякаш ако го стисках достатъчно силно, ще удържа усмивката, напираща на устните ми.