17.
Стреснах се и се събудих посред нощ, задъхана. Сънищата ми бяха изпълнени с щракането на костеливите пръсти на сюриела, ухилените наги и една бледа, безлика жена, която прокарваше кървавочервените си нокти през гърлото ми и бавно го разпорваше. Не спираше да пита за името ми, но щом се опитах да отворя уста, кръвта бликаше от плитките рани по гърлото ми и ме давеше.
Прокарах пръсти през изпотената си от кошмара коса. Когато дишането ми се поуспокои, въздухът се изпълни от друг звук, който долиташе откъм фоайето през процепа под вратата. Викове и нечии писъци.
Веднага скочих от леглото. Виковете не звучаха враждебно, а по-скоро като заповеди. Но писъците...
Всяко косъмче по тялото ми настръхна, когато отворих широко вратата. Можех да остана да се крия в стаята си, но съм чувала такива писъци и преди, в гората до дома ни, когато не успеех да убия плячката си с един удар и животното агонизираше. Не можех да го понеса. Трябваше да разбера какво става.
Стигнах началото на широкото стълбище навреме, за да видя как се отваря входната врата и Тамлин влита вътре с пищящ елф на гръб. Елфът беше едър почти колкото Тамлин, но Великият господар го носеше сякаш е не по-тежък от чувал зърно. Стори ми се че е от нисшите елфи – със синя кожа, издължени крайници, заострени уши и дълга, черна като оникс коса. Но дори и от мястото си виждах кръвта, която бликаше от гърба на елфа, кръв от разръфани черни останки, стърчащи от плешките му. Кръв, която попиваше в туниката на Тамлин на огромни влажни петна. Един от ножовете, които обикновено носеше на ремъка си, липсваше.
Люсиен се появи на бегом точно когато Тамлин изкрещя:
– Масата! Разчисти я!
Люсиен помете с ръка една ваза, пълна с цветя, от дългата маса в центъра на фоайето. Или Тамлин не мислеше трезво, или не искаше да губи време да носи елфа в лечебницата. Трясъкът на строшеното стъкло ме извади от унеса и докато Тамлин полагаше елфа по корем върху масата, вече бях преполовила стълбите. Елфът не носеше маска, нищо не скриваше агонията, разкривила удължените му, неземни черти.
– Съгледвачи го намерили захвърлен до границата – обясни Тамлин на Люсиен, но очите му се стрелнаха към мен. В тях блесна предупреждение, но аз стъпих на следващото стъпало. Той отново се обърна към Люсиен.
– От Двора на Лятото е.
– В името на Котела – рече Люсиен и огледа жертвата.
– Крилете ми – продума елфът. Лъскавите му черни очи са разширени, вперени в нищото. – Тя ми взе крилете.
Отново онази безименна тя, която тровеше живота им. Коя беше? Щом не тя управлява Двора на Пролетта, значи може да е начело на някой от другите. Тамлин махна с ръка и на масата се появиха вода и бинтове. Устата ми пресъхна, но стигнах до фоайето и продължих да вървя към масата и смъртта, която със сигурност витаеше наоколо.
– Тя ми взе крилете – повтори елфът, разтърсен от неудържимо треперене. – Взе ми крилете – рече отново и се вкопчи в ръба на масата с тънките си дълги пръсти.
Тамлин измърмори нещо тихо и нечленоразделно, но нежно – никога не го бях чувала да говори така. Взе една кърпа и я натопи във водата. Аз застанах в другия край на масата срещу Тамлин и се сепнах, когато видях раните.
Която и да е тази тя, не просто е взела крилете на елфа. Беше ги откъснала от гърба му.
От разкъсаните кадифени черни рани в плешките му стърчаха остатъци от плът и хрущяли, разсечени, както изглежда, с неравно острие. Сякаш е рязала крилете с трион, парче по парче.
– Тя ми взе крилете – каза елфът с пресеклив глас. После отново затрепери от шока, а по кожата му проблесна плетеница от златисти вени – сияйни като шарките по крилете на пеперуда.
– Не мърдай – каза Тамлин и изстиска кърпата. – Ще започнеш да кървиш по-силно.
– Н-н-н-не – започна елфът и започна да се гърчи, за да се отдалечи от Тамлин, от болката, която вероятно го залива, щом кърпата докосне раните му.
Инстинктивно, от жалост или отчаяние, сграбчих ръцете на елфа малко под раменете и го натиснах надолу, притискайки го към масата възможно най-внимателно. Той се замята – беше доста по-едър от мен, че се наложи да вложа цялата си сила. Кожата му беше гладка като кадифе и хлъзгава – консистенция, която никога не бих могла да нарисувам, дори ако разполагам с цяла вечност, за да се упражнявам. Но не спрях да го натискам, стиснала зъби, стараейки се да го успокоя само с усилието на волята си. Погледнах към Люсиен, чието лице беше изгубило обичайния си тен и сега имаше болнав, бяло-зеленикав цвят.