– Люсиен – каза Тамлин. Прозвуча като заповед, макар да говореше тихо. Но Люсиен продължи да зяпа жестоките рани по гърба на елфа, чуканчетата, останали от крилете, металното му око се разширяваше и свиваше, разширяваше и свиваше... Той отстъпи крачка назад. После още една. И след това се обърна и повърна в саксията на едно растение, преди да избяга от стаята.
Елфът на масата отново се загърчи и аз го стиснах по-здраво, с ръце, треперещи от усилието. Раните му явно го бяха изтощили съвсем, щом успявах да го удържа.
– Моля те – промълвих. – Моля те, не мърдай.
– Тя ми взе крилете – изхлипа елфът. – Взе ми ги.
– Знам – казах. Пръстите ме боляха. – Знам.
Тамлин допря кърпата до една от двете грозни рани и елфът изпищя толкова силно, че сетивата ми блокираха и аз залитнах назад. Той се опита да стане, но ръцете не го слушаха и той се строполи по лице върху масата.
Бликна нова кръв – толкова силно и толкова ярка, че ми отне секунда да осъзная – за подобна рана трябваше турникет, но елфът вече беше изгубил прекалено много кръв и турникетът нямаше да промени нищо. Течеше по гърба му и по масата, а оттам се стичаше по ръба и кап-кап-капеше на пода до краката ми.
Усетих, че Тамлин ме гледа.
– Кръвта не се съсирва – каза той тихо, докато елфът под ръцете му стенеше от болка.
– Не можеш ли да използваш магия? – попитах и ми се прииска да откъсна маската от лицето му и да видя цялото му изражение.
Тамлин преглътна мъчително.
– Не. Не и за толкова сериозно нараняване. Мога само веднъж, но не и повече.
Елфът на масата изскимтя, дишането му утихна.
– Тя ми взе крилете – прошепна той.
Зелените очи на Тамлин проблеснаха и тогава, точно в този момент, осъзнах, че елфът ще умре. Смъртта не просто витаеше около нас, тя броеше оставащите удари на сърцето му.
Взех едната ръка на елфа в своята. Там кожата беше още по-гладка и лъскава и вероятно инстинктивно дългите му пръсти се сключиха около моите и скриха ръката ми.
– Тя ми взе крилете – каза той. Треперенето му отслабваше.
Отметнах влажната дълга коса от лицето на елфа, полуизвърнато към мен, и открих дълъг заострен нос и уста, пълна с остри зъби. Тъмните му очи се извъртяха към моите, отчаяни, умоляващи.
– Всичко ще бъде наред – казах аз, като се надявах, че не може да надуши лъжите така, както го умее сюриелът. Погалих безжизнената му коса, която на допир беше като течна нощ – още една структура, която никога не бих могла да предам в картина, но сигурно ще се опитвам вероятно цял живот.
– Всичко ще бъде наред.
Елфът затвори очи и аз стиснах ръката му по-силно.
Нещо топло ме докосна по крака и не се наложи да поглеждам надолу, за да разбера, че кръвта му се е събрала в локва около краката ми.
– Крилете ми – прошепна елфът.
– Ще си ги върнеш.
Елфът с усилие отвори очи.
– Заклеваш ли се?
– Да – промълвих аз. Това беше първото лъжливо обещание, което давах, и се намразих заради него. Елфът успя да се усмихне немощно и отново затвори очи. Устните ми се разтрепериха. Искаше ми се да кажа още нещо, да му предложа нещо повече от празните си обещания. Тогава Тамлин заговори и аз вдигнах поглед към него, за да видя как взима другата ръка на елфа в своята.
– Котелът ще те запази – започна той да рецитира думите на молитва, която вероятно бе по-стара от царството на смъртните. – Майката ще те прегърне. Мини през портите и усети аромата в безсмъртната земя на меда и млякото. Не се бой от злото. Не чувствай болката – лицето на Тамлин се изкриви, но той довърши. – Иди и влез във вечността.
Елфът изпусна една последна въздишка и ръката, която държах, се вцепени. Аз обаче не я пуснах, а продължих да го галя по косата, дори след като Тамлин освободи другата му ръка и отстъпи назад.
Усещах погледа му върху себе си, но не пусках ръката на елфа, защото не знаех колко време душата остава в тялото след смъртта. Стоях в локвата кръв, докато тя изстина. Държах тънката ръка на елфа и го галех по косата, чудейки се дали е усетил лъжата, когато му е заклех, че ще си получи крилете обратно. И дали сега, след като си отиде, наистина не си ги е получил.
Отнякъде долетя биенето на часовник и аз усетих ръката на Тамлин върху рамото си.
– Отиде си. Пусни го.
Очите ми изучаваха лицето на елфа – толкова неземно, толкова нечовешко. Кой би проявил такава жестокост към него?
– Фейра – каза Тамлин и стисна рамото ми. Аз прибрах дългата коса на елфа зад заостреното му ухо и ми се прииска да знаех името му. После пуснах ръката му.
Тамлин ме поведе нагоре по стълбите. Никой от двама ни не го беше грижа за кървавите следи, които оставях по мрамора, и за вледеняващо студената кръв, просмукала се в нощницата ми. На площадката между етажите спрях, отърсих ръката му от рамото си и вперих поглед в масата долу.