– Не можем да го оставим там – казах аз и понечих да тръгна обратно. Тамлин ме хвана за лакътя.
– Знам – отвърна той. Думите звучаха глухо, изморено. – Първо исках да те изпратя до стаята ти.
Преди да го погребе.
– Искам да дойда с теб.
– През нощта е прекалено опасно да...
– Мога да се...
– Не – каза той и зелените му очи блеснаха. Стегнах се, готова да споря, но той въздъхна, раменете му се превиха и каза:
– Трябва да го направя. Сам.
Главата му беше наведена, раменете – приведени. Нямаше нокти, нямаше зъби. Нямаше как да се справи с този враг, с тази съдба. Нямаше с кого да се бие. Затова кимнах – знаех, че на негово място и аз ще искам да го направя сама, и се обърнах да продължа към стаята си. Тамлин остана до стълбите.
– Фейра – повика ме той, толкова нежно, че веднага се обърнах. – Защо?
Той наклони глава на една страна.
– Никога не си харесвала нашия народ. А след Андрас... – на тъмната площадка обикновено ясните му очи изглеждаха помътнели. – Тогава защо?
Аз пристъпих към него. Босите ми, окървавени крака лепнеха по килима. Погледнах надолу, към мястото, където ясно се виждаше безжизнената фигура на елфа и остатъците от крилете му.
– Защото и аз не бих искала да умра сама – казах аз, а гласът ми потрепери, когато срещнах погледа на Тамлин отново и се насилих да не отклоня очи. – Защото бих искала и на мен някой да ми държи ръката, докато умирам и малко след това. Всеки заслужава това, и човек, и елф.
Преглътнах мъчително, гърлото ми се беше стегнало до болка.
– Съжалявам за онова, което причиних на Андрас – продължих. Думите излизаха от устата ми толкова трудно, задушаваха ме. – Съжалявам, че... че имах толкова омраза в сърцето. Иска ми се да мога да върна времето и... съжалявам. Ужасно много съжалявам!
Не си спомням кога за последен път съм говорила така с някого, ако изобщо съм го правила. Той просто кимна и се обърна. Зачудих се дали не трябва да кажа още нещо, дали не трябва да падна на колене и да го умолявам за прошка. Щом чувстваше такава скръб и вина за един непознат, то Андрас... Докато си отворя устата, той вече беше слязъл долу.
Загледах го. Наблюдавах всяко негово движение, мускулите, очертани под окървавената туника, невидимия товар, който превиваше раменете му. Без да ме погледне, той вдигна тялото на елфа и го изнесе през вратата към градината, където изчезна от погледа ми. Приближих се до прозореца на площадката, наблюдавайки как Тамлин носи елфа през обляната в лунна светлина градина към далечните хълмове. Не се обърна нито веднъж.
18.
На следващия ден, докато закусвах, къпех се и се обличах, кръвта на елфа беше почистена. Не бързах и стана почти обяд, преди да застана отново на площадката над стълбището и да надникна надолу към масата във фоайето. Просто да се уверя, че наистина го няма.
Бях решила да намеря Тамлин и да му обясня – да се опитам да обясня колко много съжалявам за Андрас. Щом ще живея тук, с него, поне мога да се опитам да оправя онова, което съсипах. Хвърлих поглед към големия прозорец зад гърба ми – денят беше ясен и аз виждах чак до декоративното езерце отвъд градината.
Водата беше толкова спокойна, че отразяваше безупречно яркото небе и пухкавите бели облаци. Сигурно ще е невъзпитано да питам за боите си, но ако наистина пристигнат, ще се опитам да нарисувам гледката.
Можех да стоя така и да се взирам в пиршеството от цветове, светлина и текстура, ако от едно странично крило на къщата не се бяха появили Тамлин и Люсиен, обсъждайки поредния граничен патрул или нещо подобно. Замлъкнаха, когато слязох при тях, а Люсиен направо тръгна да излиза, без дори да каже „Добро утро“. Само ми махна небрежно. Жестът му не беше злонамерен, но очевидно нямаше намерение да остава за разговора, който ни предстоеше с Тамлин.
Огледах се с надеждата да видя какъвто и да е намек за бои, но Там посочи към отворената входна врата, през която току-що излезе Люсиен. Отвън видях конете ни, оседлани, чакащи. Люсиен тъкмо се качваше на трети кон. Обърнах се към Тамлин.
Остани с него, той ще те пази и всичко ще се оправи. Хубаво. С това мога да се справя.
– Къде отиваме? – попитах глухо.
– Боите ти и другите неща ще пристигнат едва утре, галерията е почистена, а пък... срещата ми се отложи.