Несвързано ли говореше?
– Помислих си, че може да пояздим – никакво убиване. Нито пък наги, за които да се тревожиш.
Макар че се поусмихна, очите му продължаваха да са тъжни. Наистина, и на мен ми стигаше толкова смърт последните два дни. Не исках да убивам повече елфи. Не искам да убивам нищо. Той също не носеше оръжия – нито на колана, нито на кожения ремък... но от ботуша му се подаваше дръжка на нож.
Къде ли е погребал елфа? Един Велик господар да копае гроб за непознат. Сигурно нямаше да го повярвам, ако някой ми го разкаже. Нямаше да го повярвам, ако той не ми предложи убежище вместо смърт.
– Накъде? – попитах.
Той само се усмихна.
* * *
Думите замряха в гърлото ми, когато стигнахме. Знаех, че дори да успея да нарисувам това място, няма да мога да предам цялото му великолепие. Не защото беше най-красивото място, което някога съм виждала. Не и защото ме изпълваше копнеж и радост едновременно. Просто... изглеждаше правилно. Сякаш всички цветове и цялата светлина на света се бяха събрали, за да създадат едно идеално късче земя, една истинска красота. След снощи точно от това имах нужда.
Седнахме на един тревист хълм, който гледаше към поляна, около която растяха дъбове – толкова дебели и високи, че изглеждаха като кули на древен замък. Из въздуха танцуваха проблясващи пухчета на глухарчета, а поляната бе обсипана с полюшващи се минзухари, кокичета и камбанки. Докато стигнем, стана един или два часа след обяд и светлината беше тежка, златна.
Въпреки че тримата бяхме сами, мога да се закълна, че чух някой да пее. Седнах, прегърнах коленете си и започнах да поглъщам с очи гледката пред себе си.
– Донесли сме одеяло – каза Тамлин. Аз погледнах през рамо и той посочи с глава към виолетовото одеяло, постлано на няколко метра. Люсиен се отпусна тежко на него и си опъна краката. Тамлин остана прав, в очакване на отговора ми.
Аз поклатих глава и обърнах глава напред. Прокарах пръсти през меката като перушина трева и се опитах да запаметя цвета и структурата ù. Никога не бях докосвала подобна трева и със сигурност нямаше да се лиша от удоволствието, като седна на някакво си одеяло.
Зад мен се размениха няколко напрегнати прошепнати реплики и преди да успея да се обърна, за да разбера какво става, Тамлин дойде да седне до мен. Беше стиснал зъби така силно, че веднага отклоних поглед от него.
– Какво е това място? – попитах, без да спирам да прокарвам пръсти през тревата.
Виждах Тамлин с периферното си зрение, в което той изглеждаше като позлатен силует, но сега мернах белотата на зъбите му.
– Просто горичка.
Зад нас Люсиен изсумтя.
– Харесва ли ти? – бързо попита Тамлин. Зеленото на очите му бе същото като на тревата между пръстите ми, а кехлибарените точици бяха с цвета на слънчевите лъчи, които се изливаха между клоните на дърветата. Дори маската му, странна и не на място, някак подхождаше на горичката, сякаш мястото е създадено специално за него. Представих си го в образа му на звяр, свит на тревата, дремещ.
– Какво? – попитах. Бях забравила въпроса.
– Харесва ли ти? – повтори той и се усмихна.
Поех си дъх на пресекулки и отново се загледах към гората.
– Да.
Той се засмя.
– Само това ли? Да?
– Искате да падна в краката ви от благодарност, задето сте ме довели тук, Велики господарю?
– Аха. Значи сюриелът не ти е казал нищо важно, а?
Тази негова усмивка запали дързост в гърдите ми.
– Освен това ми каза, че обичаш да те чешат и ако съм умно момиче, мога да те дресирам да правиш номера за лакомства.
Тамлин отметна глава към небето и избухна в смях. Противно на себе си и аз се засмях.
– Ще взема да умра от изненада – каза Люсиен зад мен. – Ти се пошегува, Фейра.
Обърнах се и го изгледах с високомерна усмивка.
– Не ти трябва да знаеш какво каза сюриелът за теб.
Повдигнах вежди многозначително и Люсиен вдигна ръце в знак, че се предава.
– Давам добри пари, за да чуя какво мисли сюриелът за Люсиен – рече Тамлин.
Чу се звук от вадене на тапа и после Люсиен надигна бутилката. След малко се изкикоти и каза „да го чешат“.
Очите на Тамлин все още блестяха от смеха, когато ме хвана за лакътя и ме изправи.
– Ела – каза той и посочи с глава към подножието на хълма, където течеше ручей. – Искам да ти покажа нещо.
Станах. Люсиен не се надигна от мястото си на одеялото, но вдигна бутилката с вино за поздрав. После отпи щедра глътка, отпусна се назад и впери поглед в зеления балдахин на дърветата.
Всяко движение на Тамлин беше прецизно и ловко, мускулестите му крака сякаш ядяха земята, докато вървяхме между огромните дървета, прескачахме малки ручейчета и катерехме стръмни могили. Спряхме на върха на един хълм и ръцете ми сами се отпуснаха от двете ми страни. Пред нас, насред малка полянка, заобиколено от стари, високи дървета, проблясваше сребристо езерце. Дори и оттук се виждаше, че не е пълно с вода, а с нещо много по-рядко и безценно.