– Люсиен... ги е убил?
– Той уби единия – каза Тамлин. – Аз убих другия, тъй като бяха навлезли на моя територия, а аз вече бях Велик господар и можех да правя каквото си пожелая с натрапниците, които заплашват мира в земите ми.
Това беше студено, лишено от емоция изявление.
– Приех Люсиен за член на собствения ми двор. Назначих го за посланик, тъй като винаги е бил добър в общуването, а пък аз... понякога срещам трудности. Оттогава живее тук.
– Като посланик в останалите дворове– започнах аз, – случвало ли се е да се среща с баща си? Или братята си?
– Да. Баща му така и не му се извини, а братята му твърде много се страхуват от мен, за да посмеят да му посегнат.
В тези думи нямаше високомерие, само безпристрастна истина.
– Но той още помни какво направиха с любимата му и какво се опитаха да направят с него. Макар да се преструва, че не е така.
Това не оправдаваше всичко онова, което Люсиен ми каза и причини, но... сега го разбирах. Разбирах стените, които без съмнение е издигнал около себе си. Гърдите ми се стегнаха, нямаше място да поемат болката, която се надигаше в мен. Погледнах езерцето със звездна светлина и въздъхнах тежко. Трябваше да сменя темата.
– Какво ще стане, ако пия от него?
Тамлин се напрегна за миг, после се отпусна, сякаш облекчен от споделянето на този мъчителен спомен.
– Според легендите ще бъдеш щастлива до края на дните си.
Помълча и добави:
– Май и двамата трябва да изпием по чаша.
– Мисля, че и цялото езеро да изпия, няма да ми е достатъчно – казах аз и той се засмя.
– Две шеги за един ден – чудо, пратено от Котела – каза той.
Аз се усмихнах широко. Той пристъпи към мен, сякаш с усилие оставя зад себе си мрачното, скръбно петно на случилото се с Люсиен. Звездната светлина затанцува в очите му, когато попита:
– А какво ще е достатъчно, за да те направи щастлива?
Изчервих се от шията до корените на косата си.
– Аз... не знам.
Вярно беше. Никога не съм се замисляла за това. Стигаше ми сестрите ми да се омъжат за подходящи мъже, да имам достатъчно храна за себе си и баща си и време, за да се науча да рисувам.
– Хммм – каза той, без да помръдне. – Какво ще кажеш за звъна на ето тези камбанки? Или панделка от слънчев лъч? Или гирлянда от лунна светлина?
Усмихна се палаво.
Велик господар на Притиан, да бе. Велик господар на Задявките, по-скоро. Освен това знаеше – знаеше много добре, че ще кажа не, че ще се притесня от самото му присъствие.
Не, няма да му позволя да ме засрами. Достатъчно ме засрамваха напоследък, достатъчно... достатъчно дълго се чувствах като затворена в клетка от лед и горчивина. Затова му се усмихнах сладко, като се постарах да не ми проличи, че стомахът ми се обръща от притеснение.
– Едно плуване ще ми се отрази чудесно.
Не губих време да обмислям решението си. Освен това изпитах голяма гордост от факта, че пръстите ми не трепнаха, докато си свалях ботушите, разкопчавах туниката и ги захвърлях в тревата. Бельото ми беше достатъчно скромно, че да не се вижда кой знае колко от тялото ми, но въпреки това се изправих пред Тамлин с високо вдигната глава и пристъпих към тревистия бряг на езерото. Въздухът беше топъл и приятен, духаше лек бриз, който сякаш нежно целуна голия ми корем.
Бавно, съвсем бавно очите му се спуснаха надолу, после се върнаха обратно към лицето ми. Сякаш изучаваше всеки сантиметър, всяка извивка на тялото ми. И макар че бельото ми с цвят на слонова кост остана на мястото си, този поглед ме накара да се почувствам напълно разсъблечена.
Очите му срещнаха моите и той ми се усмихна лениво, преди да съблече собствените си дрехи. Разкопчаваше копче по копче. Можех да се закълна, че очите му са придобили гладен, див блясък, който ме накара да гледам навсякъде другаде, но не и в тях.
Позволих си да се насладя на кратък поглед към широките му гърди, мускулестите му ръце и силните, дълги крака, преди да вляза в езерото. По никакъв начин не приличаше на Айзък, който, докато бяхме заедно, все още имаше издължените, недодялани форми на непораснал мъж. Не – великолепното тяло на Тамлин беше ваяно векове наред в битки и жестокост.
Течността беше приятно топла и аз повървях по дъното, докато не стана достатъчно дълбоко да поплувам и после да попляскам на място. Течността не беше като вода, беше някак по-гладка, по-гъста. Не беше и като масло, а по-лека и по-чиста. Като топла, течна коприна. Толкова бях заета да се наслаждавам на усещането, когато пръстите ми минаваха през нея, че забелязах Тамлин едва когато се озова до мен.