– Кой те научи да плуваш? – попита той и потопи глава под повърхността. Когато я извади, се усмихваше широко, а по маската му течаха блещукащи струйки звездна светлина.
Аз не си потопих главата. Не знаех дали се шегува, когато каза, че от течността ще се почувствам щастлива.
– Когато бях на дванайсет, гледах как селските деца плуват из едно езерце и после сама се научих.
Това беше едно от най-ужасяващите изпитания, които съм преживявала. По време на самообучението си изгълтах горе-долу половината езерце, но схванах как се плува и надмогнах заслепяващата си паника и ужас. Повярвах в себе си. Да мога да плувам ми се струваше жизненоважно умение – умение, което някой ден може да ми спаси живота. Но никога не съм очаквала, че ще доведе до това.
Той пак потопи глава под водата и когато се появи отново, прокара ръка през златистата си коса.
– Как баща ти загуби богатството си?
– Откъде знаеш за това?
Тамлин изсумтя.
– Не мисля, че хората, родени на село, се изразяват като теб.
Една част от мен искаше да се заяде с този снобски коментар, но... ами, прав беше и не можех да го виня за това, че е наблюдателен.
– Наричаха баща ми Принцът на търговците – започнах аз, без да спирам да се движа из копринената, странна вода. Почти не се налагаше да проявявам усилие – водата бе толкова топла, толкова лека, че сякаш се носех във въздуха и всяка болка в тялото ми се просмукваше навън и изчезваше.
– Титлата, която е наследил от своя баща, а той от своя, беше лъжа. Беше ни останало само доброто име, което скриваше дългове, трупани три поколения. Баща ми години наред се опитваше да намери изход от положението и да изплати тези дългове и когато му се предостави такава възможност, той я пое, въпреки рисковете – преглътнах. – Преди осем години той качи богатството ни на три кораба, които щяха да отплават към Бхарат за редки подправки и платове.
Тамлин се намръщи.
– Наистина рисковано. Морето там е смъртоносен капан, освен ако не се мине по дългия път.
– Е, тези кораби не минаха по дългия път. Щеше да отнеме твърде много време, а кредиторите му дишаха във врата. Затова той пое риска да изпрати корабите направо към Бхарат. Но те така и не стигнаха до брега.
Наклоних глава назад и си потопих косата във водата. Опитах се да забравя изражението на баща ми в деня, когато съобщиха, че корабите са потънали.
– След това кредиторите се спуснаха към баща ми като вълци. Взеха му всичко, докато от него не остана само опозореното име и малко злато, колкото да купи колибата. Бях на единайсет. Баща ми... Просто спря да прави опити да се изправи на крака.
Не намерих сили да разкажа за онзи последен, отблъскващ момент, когато един от кредиторите дойде с биячите си да осакати крака на баща ми.
– Тогава ли започна да ловуваш?
– Не, дори и след като се преместихме в колибата, изминаха три години, преди парите наистина да свършат – казах аз. – Започнах да ловувам на четиринайсет.
В очите му заигра ново пламъче – не остана и следа от суровия воин, принуден да поеме отговорностите на Велик господар.
– И ето те сега тук. На какво друго се научи сама?
Може да беше от вълшебното езеро или от искрения интерес, изписан по лицето му, но се усмихнах и му разказах за всички онези години, прекарани в гората.
* * *
Изморена, но удивително доволна от няколкото часа плуване, хапване и лежане на тревата, загледах Люсиен, докато яздехме обратно към къщата. Тъкмо минавахме през една ливада, покрита със свежа пролетна трева, когато той улови десетия поглед, който му хвърлях. Подготвих се за сблъсък, щом той изостана от Тамлин, за да се изравни с мен.
Металното око се присви, а другото ме загледа предпазливо, равнодушно.
– Да?
Тази единствена дума ме убеди, че не е добра идея да споменавам миналото му. И аз не обичах да ме съжаляват. Да не говорим, че не ме познаваше, не и толкова добре, че да реагира с нещо различно от раздразнение, ако спомена нещо, макар знанието за това, което му се е случило, да ми тежеше и натъжаваше.
Почаках, докато Тамлин се отдалечи достатъчно, че дори и свръхразвитият му елфически слух да не може да долови думите ми.
– Така и не успях да ти благодаря за съвета, който ми даде за сюриела.
Люсиен се напрегна.
– О?
Погледнах напред, към безгрижната стойка на Тамлин и спокойния му кон, който сякаш не усещаше изобщо теглото на ездача си.